Мама никога не ми говори такива неща. Джеймс ми каза всичко, което би трябвало да ми каже един баща, всичко, което съм искала да ми каже моят баща…
Баща — човек на изкуството, баща — художник. Баща, който ще се гордее с мен. Баща, който един ден, на другия край на света, ще прочете името ми в ъгъла на някоя картина, изложена в най-необикновената галерия, и ще си каже просто: „Познавам художничката. Тя е малката ми дъщеря. Най-надарената от всички “.
Фанет наблюдава фасадите на тъмните къщи.
Не! Не! Не! Баща ми не е някой от селото, в чийто дом майка ми слугува. Не, не е някой скапан стар дебелак, който вони и се поти непрекъснато. Това е невъзможно. Всъщност ми е все едно. Нямам си баща. Измислила съм Джеймс на негово място… Благодарение на него нарисувах картината, моите „Лилии“. Утре те заминават за конкурса. Те са моята пусната в морето бутилка…
Утре.
Фанет се усмихва. Тази огромна Луна може би е добро предзнаменование?
Та утре е рожденият ми ден!
На светлината на Луната дворът на училището в Живерни изглежда окъпан в сребрист блясък. Луна, която не е с обичайните си размери. Стефани се е опитала да обясни на класа си феномена с перигея и елипсата с помощта на няколко прости скици. Посъветвала ги е да останат до по-късно от обикновено и да се насладят на гледката. Бе написала всичко на дъската: че Луната е с четиринадесет процента по-голяма и с тридесет процента по-светла.
Луната има същата форма като прозорчето на мансардата им, като че ли къс от прозореца се е откъснал и е полетял към небето. Улица „Бланш-Ошде-Моне“ е пуста. Листата на липите на площада пред кметството танцуват кротко под лекия повей на вятъра. А върху цялото село сякаш е паднал сребрист дъжд.
Жак лежи в леглото. Без да се обръща, Стефани отгатва, че не спи. Отгатва, че я гледа, че няма да каже нищо, че уважава мълчанието й. Интимността между нея и Жак става все по-непоносима. Съпругът й не е променил навиците си. Двамата продължават да спят голи един до друг и телата им почти се допират. Жак не се е опитал да я докосне, нито да я завладее отново. Поне физически.
Вчера разговаряха часове наред.
Спокойно.
Жак каза, че я е разбрал и че ще се опита да се промени.
Но в какво? Та Стефани не го упреква в нищо. Или може би го упреква единствено че не е някой друг.
Жак твърди, че ще стане друг.
Човек не става друг. Подобни разговори не водят до нищо и Стефани го знае. Вече е взела решение. Ще го напусне. Ще замине.
Жак е уравновесен човек. Сигурно мисли, че ако прояви търпение и изчака, ще накара Стефани да изпита съмнения. Ще остави бурята да отмине. Ще почака с чадър в ръка. В случай че… Ще бъде готов да протегне големия чадър, достатъчен и за двамата, щом Стефани се върне.
Само че се лъже.
Стефани дълго наблюдава двора на училището, в което преподава от години, разчертаните върху асфалта фигури за игра на дама. В училището се чувства като катеричка в клетка… В главата й бучат виковете на играещите през междучасието деца.
Определила е среща на Серенак на другия ден следобед. Но не в селото, разбира се, не край реката… По-далеч, на по-тайно място… Тя го е избрала… Ще се срещнат на остров Орти, купен от Клод Моне. На прочутото място, където се сливат Епт и Сена. Там Моне е свивал платната си, там е привързвал корабчето си ателие… Местността е красива и изолирана. Колкото повече Стефани мисли, толкова повече вярва, че идеята й да се чакат там е добра. Лоренс ще я оцени. Той притежава учудващ инстинкт за всичко, свързано с изкуството. Нима в къщата на Моне не усети, че картината на Реноар „Младо момиче с бяла шапка“ не е репродукция? Дори ако разумът му нашепваше да не приема този факт, Лоренс предчувстваше, че пред него е оригинален шедьовър. Досети се и за десетките забравени платна на Моне, Реноар, Писаро, Сисле, Буден, а също и за непознатите „Лилии“. Боже мой, само ако имаха време, ако бяха свободни, Стефани толкова би искала да ги покаже на Лоренс, да сподели с него чувствата и вълненията си…
Жак е изгасил лампата и се е обърнал настрана. Лунната светлина придава на стаята вид на вълшебна пещера. Погледът на Стефани пада върху нощното шкафче, върху оставената там книга. Тя си стои отдавна там. „Орелиен“ на Луи Арагон.
Изречението Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление отново завладява мислите й. Това послание е написано върху картичката за рожден ден, намерена в джоба на Жером Морвал.
Мечтата е престъпление…
Като че ли тези думи са написани за нея.