Стефани минава през вратата на класната стая едва няколко секунди след като оттам е излязъл и последният ученик. Само някое дете да не дойде да я пита нещо… И дано точно тази вечер не я задържи някой родител! Още няколко минути и тя ще забрави всичко в ръцете на Серенак. Той сигурно вече е пристигнал на остров Орти. Делят ги само няколкостотин метра. В коридора тя за миг се поколебава дали да не облече закаченото там сако. Но в крайна сметка тръгва без него. Сутринта е облякла леката рокля, която е носела в деня на първата си среща с Лоренс. Преди десет дни. На площада пред кметството безпощадното слънце разкъсва с наслада голите й ръце и крака.
Като че ли грее само за мен… Стефани е изненадана, че потъва в подобни детински размишления и незряла романтика.
Прозорецът на кметството й изпраща картина на силуета й. Тя се изненадва, че се чувства така красива и сексапилна в тази нищо и никаква рокля, която Лоренс ще запрати в копривата на острова. Устоява на желанието си да хукне също като децата надолу по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Прави три крачки към прозореца на кметството, за да види отражението на лицето си и да затегне панделките, които предизвикателно блестят на слънцето. Мисли си дали да не се отбие у тях или да се върне в класната стая, за да свали бельото си и да облече роклята си направо върху голото тяло. И да прекоси така Живерни. Никога не си е представяла, че може да направи подобно нещо… А защо не? Колебае се…
Но желанието да види час по-скоро Лоренс надделява. Намига с големите си лилави очи на размитото отражение в прозореца. Сутринта е сложила лек грим върху клепачите си. Само малко, колкото трябва. О, да, ако поиска от Лоренс да я отведе оттук с блестящите си очи, които едновременно се смеят, умоляват и разсъбличат… Да, ще бъде спасена.
Лоренс ще я отведе. Не, повече никога животът й няма да бъде същият.
Стефани ускорява крачка и почти тича надолу по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Когато излиза на Кралския път, решава да не заобикаля мелница „Шеньовиер“ по пътечката, а да цепи направо през царевичните поля, както правят децата. За децата царевичните поля са като лабиринт. На нея й е все едно, защото не се страхува да се изгуби в криволиченията му. Ще върви възможно най-напряко. Направо. Все направо.
73
ПОЛ ПРЕМИНАВА ПРЕДПАЗЛИВО по моста над потока. Без да знае защо, внимава. Може би заради потайността на Фанет и начина, по който му показа скривалището на прословутата картина, а може би и защото му каза, че го знаят само те двамата. Фанет си пада по тези неща: тайните, обещанията, странностите. Нащрек е вероятно и по друга причина: убийството на онзи американски художник. Джеймс.
Фанет наистина ли е видяла трупа му в полето? Или си го е измислила? А тук са и ченгетата. Те разпитват всички в селото заради убийството на другия човек. Всичко това го плаши. Не казва нищо на Фанет, пред нея се перчи и надува, прави се на кавалер, но всъщност всичко това го плаши до смърт, както мелницата с потопеното си във водата колело и високата си кула, заради която прилича на обитаван от призраци замък.
Чува шум зад гърба си. Рязко се обръща, но не вижда нищо. А сега трябва да внимава. Фанет му е поверила мисия. Само на него. Защото само на него има доверие. Да, наистина, мисията е проста: да вземе картината, скрита под перачницата, и да я занесе на учителката, да й обясни, че е за конкурса на фондация „Робинсън“. Нищо и никаква мисия, дори само предвид разстоянието. Та перачницата е на пет минути път от училището! Отиване и връщане — десет минути.
Пол оглежда още веднъж околностите. Дали няма някой на моста, в двора на мелницата, в житното поле отзад, после се навежда под стъпалата на перачницата и прокарва ръка в кухината. Изведнъж го обзема страх. Ръката му опипва в тъмното. Обзема го паника, защото не открива нищо. Кухината е празна! В мозъка му избликват различни предположения. Някой е идвал тук. Искал е да си отмъсти, да причини зло на Фанет… Или пък някой е отгатнал истинската стойност на първата живописна творба на Фанет, защото е сигурно, че един ден картините й ще струват скъпо, много скъпо, също като тези на Моне… Вероятно това е причината. Ръката му хваща паяжини и увисва във въздуха. Не, това е невъзможно. Какво може да се е случило с картината? Та той видя как Фанет я пъхна вчера там.
Зад гърба му се чува шум. Да, този път е сигурен, че е чул шум. Някой върви по пътя. Пол разсъждава разумно. Някой просто минава оттук, има толкова много хора, които минават по моста по цял ден. Не е толкова важно. Пол не може да се обърне. Не и веднага. Важното сега е да намери картината. Ляга по корем, пъха и другата си ръка в тясната дупка под перачницата. Опипва с ръце, рови. Залива го топла вълна. Не, няма да се провали по този начин. Няма да се върне при Фанет с празни ръце и като същински глупак да й каже, че картината не е била в скривалището. Пол си дава сметка, че вече не чува никакъв шум откъм моста. Като че ли някой се е спрял. Топло е. На Пол му е много топло.