— Виждал ли си Силвио?
— Долу е. В архива.
Серенак не забавя крачка. Слиза бързо по стълбите и бута червената врата. Силвио Бенавидиш се е навел над листчета хартия и драска бележки. Наредил е съдържанието на кутията върху масата: снимките на любовниците на Морвал и снимки от местопрестъплението, списъка на децата от училището в Живерни, данните от аутопсията, графологичните експертизи, ксерокопия от картини с лилии, ръкописни бележки…
— Шефе! Идвате навреме! Мисля, че имам напредък…
— Зарежи всичко, Силвио… Отказваме се…
Бенавидиш го поглежда учудено, но продължава:
— Та както ви казвах, има нови неща… Първо, най-сетне открих петата любовница, прословутото момиче със синята престилка. От сметките на семейство Морвал. Звънях на десетки телефонни номера. Казва се Жан Тибо. Очевидно е спяла с Морвал, за да запази работата си. Поне така ми каза. Само че си е направила сметката без кръчмаря… Патрисиа я е уволнила само след два месеца… И тя се е преместила близо до Париж. Живее с някакъв раздавач. Има две деца, на три и на пет години. Накратко, шефе, отново сме в задънена улица…
Серенак уморено гледа помощника си,
— В задънена улица… Тогава значи сме съгласни, че…
— Като изключим — продължава Силвио с растящ ентусиазъм, — че ходих в служба „Архиви“ на департамента и прекарах там страшно много време. Но накрая открих екземпляри от вестник „Репюбликен дьо Вернон“ от трийсет и седма година…
Там е отбелязана смъртта на онова хлапе… Албер Розалба… Има дори нещо като интервю с майката на удавеното момче. Тя не вярва, че е нещастен случай… Тя…
Серенак повишава глас.
— Силвио, ти не ме разбра. Зарязваме всичко… Въртим се около картини с водни лилии на Моне, които са забравени по таваните, около инцидент с момче отпреди войната, около съпрузи рогоносци… Направо сме смешни!
Бенавидиш най-сетне вдига глава от листчетата с бележките си.
— Извинете, шефе, ама нещо не разбирам. Какво означава „зарязваме всичко“?
С опакото на ръката си Серенак разпръсва във въздуха бележките и сяда на масата.
— Ще ти го кажа по друг начин, Силвио! Ти беше прав. По всички точки. Да се смесва криминално разследване с лични чувства, е най-голямата лудост в цялата тази история. Разбрах го по-късно, но го разбрах…
— Говорите за Стефани Дюпен?
— Може и така да се каже…
Силвио Бенавидиш се усмихва съзаклятнически и търпеливо събира разпръснатите листчета.
— Значи Жак Дюпен вече не е враг номер едно?
— Да смятаме, че не е…
— Само че… онези…
Серенак повишава глас и удря с юмрук по масата:
— Ще се обадя на следователя и ще му кажа, че съм се оплел като пате в кълчища в тази история, че съм най-големият некадърник и че се налага да повери разследването на някой друг…
— Но…
Силвио Бенавидиш обгръща с поглед доказателствата на масата и хвърля един поглед върху бележките.
— Разбирам ви, шефе, и това сигурно е най-правилното решение, но…
Погледът му едва сега се спира внимателно върху Лоренс.
— Мили боже, шефе, какво ви се е случило?
— Какво?
— Ръкавите ви, якето… Труп ли сте носили?
Лоренс въздиша.
— Ще ти обясня по-късно. Какво се криеше зад твоето „но“?
Силвио не смее да настоява и отвръща поглед от изцапаните с кръв дрехи.
— Но… колкото повече се опитвам да наредя пъзела, толкова по-често се връщам на мисълта си, че едно единайсетгодишно дете е в опасност. Ако зарежем всичко сега, рискуваме да…
Силвио Бенавидиш няма време да завърши изречението си. Полицай Мори слиза през глава по стълбите и връхлита в стаята с архивите.
— Силвио, обадиха се от родилното. За жена ти! Започнало е, момчето ми… Доколкото разбрах, водите й са изтекли, но акушерката не ми каза повече подробности, освен че бащата трябва да отиде там бързо…
Бенавидиш скача от стола. Серенак го тупва приятелски по гърба, докато той взема сакото си.
— Тичай, Силвио, забрави всичко…
— Добре, но…
— Бързай, идиот такъв!
— Благодаря Лор… шефе, е, Лоренс, аз…
Колебае се за миг, докато облича несръчно сакото си, но Серенак го притиска:
— Какво чакаш още?! Върви!
— Вижте, шефе, преди да тръгна… Само този път, мога ли да се обръщам към вас на „ти“?