Само че тук…
Някаква глупава тревога стяга гърлото ми.
— Нептун?
Най-сетне пристигам на остров Орти.
Странно, но това приклещено между двете реки място винаги ме е карало да мисля за края на света. Не прилича съвсем на остров, не трябва да се прекалява със сравненията, но все пак напомня полуостров. Вятърът там разтърсва листата на дърветата, като че ли духа от открито море, като че ли това смешно поточе Епт, тази дупка, широка най-много два метра, е по-непроходима от океана… Ще ви го кажа и другояче… като че ли това най-обикновено, обрасло с коприва място, всъщност се простира на края на света и че само Моне го е разбрал…
— Нептун!
Обичам да оставам дълго тук, да гледам брега от другата страна на водата. Харесвам това място и то ще ми липсва.
— Нептун!
Сега викам по-силно. Но това купе не се показва. Тревогата ми нараства и се превръща в истински страх. Къде може да е отишло кучето? Свиря с уста. Все още мога да свиря. Нептун идва винаги, когато свиря.
Чакам. Сама съм.
Никакъв шум. Никакъв знак. Никаква следа от Нептун. Разсъждавам разумно и знам, че страховете ми са смешни. Хрумват ми разни неща, заради това проклето място. От дълго време вече не вярвам в проклятията. И в нещата, дето се повтаряли и тем подобни. Няма случайност… А само…
Боже, ама това куче не се появява…
— Нептун!
Викам толкова силно, че ще си скъсам гласните струни. Викът ми се превръща в рев. Отново и отново.
— Нептун… Нептун…
Тополите сякаш са се умълчали за вечността.
— Нептун…
А-а-а…
Ето го моето куче. Изскача от нищото, като раздалечава гъсталаците вдясно от мен. После идва и се лепва за роклята ми. Палавите му очи блестят хитро, като че ли иска да му простя твърде дългото бягство…
— Хайде, Нептун, прибираме се…
ВТОРА КАРТИНА
Изложение
ТРИНАДЕСЕТИ ДЕН
25 май 2010 г. Поляната на Живерни
Отказване
81
ВРЪЩАМ СЕ от остров Орти. Сега обаче отминавам фермата на Ришар Патерностер и вместо да поема към мелница „Шеньовиер“, завивам надясно към паркинга, чиято форма наподобява асфалтова лилия. Нептун ситни покрай мен. Колите и автобусите започват да освобождават местата си. На няколко пъти разни тъпаци, които карат назад, без да гледат в огледалото си за обратно виждане, за една бройка да ме блъснат. Размахвам бастуна към бронята им и дори докосвам някои коли. Онези вътре не смеят нищо да кажат на старица като мен. Дори се извиняват. „Извинете ни, просто се забавляваме…“
— Идваш ли, Нептун?
Тези идиоти като нищо ще прегазят и куче.
Най-сетне излизам на Кралския път. Продължавам още няколко метра до градините на Моне. Между розите и водните лилии е голяма навалица. Пролетният ден е хубав и остава още час до затварянето на градините. Туристите са готови на всичко, след като са изминали толкова километри, и търпеливо чакат в индиански нишка по алеите, придвижвайки се едва-едва. Като че ли са се наредили на опашка за влак, пътуващ към предградията.
Погледът ми се губи в тълпата. Скоро вече виждам само нея. Фанет. Тя е с гръб към мен. Настанила се е на брега на езерцето пред платното си, опряно върху глициниите. Отгатвам, че плаче.
— Какво искаш от нея?
Дебелият Камий стои от другата страна на езерцето с лилиите, на малкия зелен мост, над който като дъжд падат клоните на плачещата върба. Видът му е малко глуповат. Върти в ръцете си гланциран картон.
— Какво искаш от Фанет? — повтаря Венсан.
Смутеният Камий започва да пелтечи:
— Ами да я утеша… помислих си… Карти… Картичка за рождения й ден, навършва единайсет години…
Венсан изтръгва картичката от ръцете на Камий. Разглежда я бегло. Проста пощенска картичка, репродукция на лилиите в лилаво, възможно най-баналната. На гърба й е написано само ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!
— Добре. Аз ще й я дам. Остави я на мира сега. Тя има нужда да е сама.
Двете момчета наблюдават наведеното над платното момиченце от другата страна на езерото, което гневно и необуздано сменя четките си.
— Как е тя? — пита Камий.
— Ами ти какво си мислиш? — отговаря Венсан. — Като всички нас. Зашеметена. Заради удавянето на Пол. И погребението в проливния дъжд. Но ще се оправим… Стават и нещастия. Да, подобни неща се случват… Така е в живота…