Дебелият Камий потъва в сълзи. Венсан не си дава труд да го утеши поне с един жест. Вече е тръгнал покрай езерото и му подхвърля, докато се отдалечава:
— Не се тревожи, ще й дам картичката ти.
Пътеката покрай езерото завива наляво и веднага след като се скрива от погледа на Камий, Венсан пъха картичката в джоба си. Върви към зеления мост и само от време на време отстранява с ръка ирисите, които препречват пътя му.
Фанет е там, с гръб към него, подсмърча. Натопила е най-голямата си четка в палитрата, където е смесила възможно най-тъмните бои. Тя почти прилича на четка за боядисване на сгради.
Наситено кафяво. Антрацитно сиво. Тъмнопурпурно. Черно.
Фанет покрива платното във форма на дъга с анархични мацвания с четката, като се стреми да изрази единствено душевните си терзания. Като че ли за няколко мига върху езерото е паднал пълен здрач — върху водата, върху светлината на платното. Фанет пощадява само няколко лилии, които осветява с по една жълта точка с помощта на най-тънката си четка.
Разпръснати в нощта звезди.
Венсан я заговаря с нежен глас:
— Камий искаше да дойде, но аз му казах, че ти искаш да си сама. Той… той ти честити рождения ден.
Ръката на момчето докосва джоба му, но не вади оттам картичката. Фанет не отговаря. Изпразва още една туба боя върху палитрата си.
— Защо правиш така, Фанет? Това е…
Фанет най-сетне се обръща. Очите й са зачервени от плач. Очевидно е избърсала бузите си със същия парцал, с който си помага, докато рисува. Защото те са почернели.
— С това е свършено, Венсан! Свършено е и с цветовете, и с рисуването.
Венсан мълчи. Тогава Фанет избухва:
— Свършено е, Венсан… Не разбираш ли?! Пол умря заради мен. Подхлъзнал се е на стъпалото на перачницата, като е отишъл за картината ми. Аз го изпратих и аз му казах да бърза… Аз… аз… аз… аз го убих…
Венсан нежно слага ръка на рамото на момиченцето.
— Не, Фанет, това е нещастен случай. Знаеш много добре. Просто се е удавил в потока, никой не е виновен…
Фанет подсмърча.
— Много си мил, Венсан…
Слага четката върху палитрата и отпуска глава на рамото на момчето. После потъва в сълзи.
— Всички ми казваха, че съм най-талантливата. Че трябва да бъда егоистка. Че рисуването ще ми даде всичко… Излъгаха ме, Венсан, излъгаха ме… И сега всички са мъртви… Джеймс, Пол…
— Не всички, Фанет. Не и аз… А освен това, Пол…
— Тихо.
Венсан разбира, че Фанет иска тишина, мълчание. И не се осмелява да каже нищо повече. Чака. Само подсмърчанията на момиченцето нарушават спокойствието покрай бреговете на езерото. А от време на време се чува и лекият шум на листата на плачещата върба или глициниите, които падат във водата. Най-сетне треперещият глас на Фанет се приближава до ухото на Венсан.
— Свършено е и с тази игра… Свършено е и с импресионистичните прякори, с които ви кръщавах, за да бъда интересна. Те не са истински. И вече нямат никакъв смисъл…
— Щом така искаш, Фанет…
Ръката на Венсан прегръща момиченцето и го притиска към себе си. Фанет би могла да заспи така.
— Аз съм тук. И винаги ще бъда тук, Фанет…
— И с това е свършено. Вече не се казвам Фанет. Повече никой няма да ме нарича Фанет. Нито ти, нито някой друг. Малкото момиченце, което всички наричаха Фанет, най-надареното за живопис, бъдещата гениална художничка, днес умря. И тя умря като Пол, до перачницата, до житното поле. Няма я вече Фанет.
Момчето се колебае. Ръката му гали горната част на ръката й.
— Разбирам… Само аз те разбирам, нали знаеш, че ще бъда винаги до теб, Фанет…
Венсан се закашля. Ръката му пълзи нагоре по ръката на момиченцето.
— Винаги ще бъда до теб, Стефани.
Гривничката от кръщенето върху китката на момчето се хлъзва по ръката му. Той неволно свежда очи към нея. Разбрал е, че Стефани вече никога няма да се обърне към него с прякора му на художник, който бе избрала за него — Венсан.
Ще използва единствено истинското му име.
Името от кръщенето, от първото му причастие, името, гравирано върху гривничката.
Жак.
Водата се стича по голото тяло на Стефани. А тя се търка истерично под горещия водопад. Сламеножълтата й рокля е захвърлена на топка малко встрани върху плочите на банята. Водата се излива върху нея вече дълги минути, но тя още усеща върху кожата си локвата кръв на Нептун. Отвратителна миризма. На мръсотия.
Няма щастлива любов.
Не може да забрави миговете, изживени на остров Орти. И убитото си куче. Както и думите за сбогом на Лоренс: