Няма щастлива любов.
Жак седи върху леглото в съседната стая. От радиото върху нощното шкафче се носи за втори път песента „Време за любов“ на Франсоаз Арди. Жак говори високо, за да може Стефани да го чуе въпреки шума на душа.
— Повече никой няма да ти стори зло, Стефани. Никой. Ще си останем тук, двамата. Повече никой няма да застане между нас.
Няма щастлива любов.
С изключение на любовта, която пазим в паметта си.
Стефани плаче и с горещия водопад върху плочите падат още няколко капки. А Жак продължава монолога си.
— Ще видиш, Стефани. Всичко ще се промени. Ще ти намеря друга къща, истинска, къща, която ще ти хареса.
Жак я познава добре. Жак намира винаги нужните думи.
— Плачи, скъпа, плачи, добре правиш, че плачеш… А утре ще отидем във ферма „Отьой“ да си вземем друго куче. Това с Нептун беше нещастен случай. Глупав инцидент, но такива неща се случват на полето. Не се е мъчил. Ще отидем утре, Стефани. Утре всичко ще е по-хубаво…
Душът вече не тече. Стефани е излязла от банята, завита в огромна хавлия с цвят на лавандула. Тя върви в мансардната стая, а от косите й капе вода. Красива е, толкова е красива. Толкова е красива в очите на Жак.
Нима човек може да обича толкова една жена?
Жак става и прегръща жена си, притиска я към себе си и се намокря.
— Тук съм, Стефани, винаги ще бъда до теб, когато понасяш тежки удари.
Тялото на Стефани се сковава за миг, а после се отпуска напълно. А Жак целува жена си по врата и шепти:
— Всичко ще започне отново, красавицата ми. Утре ще идем да си вземем друго кученце. То ще ти помогне да забравиш. Познавам те. Ще имаме ново куче и ще го кръстим…
Мократа хавлия пада на земята. А Жак нежно слага жена си да легне в брачното легло. Гола. Стефани не се съпротивлява.
Разбрала е и вече не се бори. Съдбата е решила вместо нея. Знае, че годините, които ще последват, няма да имат значение. Че ще остарее така, хваната в капан, до един внимателен мъж, когото не обича. А споменът за опита й да избяга ще се изличи с времето, малко по-малко, полека.
Стефани се задоволява да затвори очи. Това е единствената съпротива, на която е способна. А от транзистора звучат последните акорди от песента „Време за любов“ и се примесват с дрезгавите пъшкания на Жак.
Стефани би искала да си запуши ушите.
След кратък радиосигнал жизнерадостният глас на говорителя представя прогнозата за времето през следващия ден. Ще бъде топло, изключително топло за сезона. Честит празник на всички, които носят името Диана. Слънцето ще изгрее в 5 часа и 49 минути, денят се увеличава с още няколко минути. А утре ще е 9 юни 1963 година.
Няма щастлива любов…
С изключение на онази,
която пазим в паметта си.
За цял живот, завинаги.
Разтърсвам глава. Идвам на себе си. Накрая ще се опека на това слънце, ако продължавам да стоя на едно място край Кралския път, потънала в откачените си старчески мисли.
Трябва да се размърдам… Трябва да затворя кръга. В тази история липсва само думата „край“. Хубава история, нали? Надявам се да оцените и хепиенда. Оженили се (е, поне останали женени), нямали деца. Живели щастливо. Е, тя поне смятала, че е щастлива. Човек свиква. Имала време… почти петдесет години. От 1963 до 2010 година. Просто времето на един човешки живот.
Решавам да повървя още малко и поемам покрай Кралския път към мелницата. Прекосявам моста над потока и стигам до пътната врата. Веднага забелязвам, че пощенската ми кутия е наблъскана с глупави рекламни брошури от най-близкия хипермаркет, където не стъпвам никога. Изругавам. Хвърлям брошурите в кофата за боклук, която съм сложила специално за тази цел до входа. Има още място в нея. Пак изругавам.
Сред рекламите има някакъв плик, който за малко щеше да има същата участ. На него е написано името ми. Пликът е малък, от дебела хартия. Обръщам го и чета името на подателя.
„Доктор Берже. Улица „Бурбон-Пентиевър“ № 13, Вернон.“
Доктор Берже…
Този лешояд като нищо може да ми е изпратил сметка, за да изпомпа още малко пари от мен… Претеглям на ръка плика… Освен ако не ми изказва съболезнованията си с малко закъснение…
В края на краищата той е последният, който видя мъжа ми жив, а то беше… преди тринадесет дни.
Разкъсвам плика с несръчните си пръсти. Виждам малък сив правоъгълник, а горният му ляв край е по-тъмен, заради черния кръст.