— Ела насам, Стефани. Берже ти е казал, предполагам… Налага се да се разделим… Скоро… Аз… Трябва да ти кажа някои неща, докато все още имам сили… Поисках от Берже да ми даде нещо, което да ми помогне да издържа, преди да дойде линейката…
Сядам на ръба на леглото. Той протяга едната си набръчкана ръка върху гънките на чаршафа. Космите по нея са обръснати на десетина сантиметра около широка бежова превръзка. Вземам ръката му.
— Стефани, в гаража има куп неща, до които не съм се докосвал от години. Например ловните ми съоръжения, стари сака, чанта, мокри куршуми, също и ботушите ми. Стари мухлясали вещи. Вдигни ги. Махни всичко. След това разчисти с крака чакъла по земята. Отдолу ще видиш нещо като капак на зимник, нещо от този род… Не може да се види, ако не се махнат нещата отгоре. Вдигни капака. Няма как да не го видиш. Вътре има алуминиева кутия, голяма колкото кутия за обувки. Донеси ми я, Стефани…
Жак стиска силно ръката ми, а после я отблъсква. Не разбирам всичко, но все пак ставам. Намирам поведението му за странно, защото мистериите и игричките или пък някакво скрито съкровище не са в стила на Жак. Той е обикновен, консервативен и предвидим човек. Дори си задавам въпроса, дали доктор Берже не е попрекалил с лекарството…
Връщам се след няколко минути. Инструкциите на мъжа ми бяха съвсем точни. Намерих малката алуминиева кутия. Пантичките и ключалката й бяха ръждясали. Ламарината е тук-там на кафяви петна. Слагам я върху леглото.
— Затворена е с катинар — казвам аз.
— Знам… знам. Благодаря, Стефани. Трябва да ти задам един въпрос… Важен въпрос. Не ме бива много в приказките, познаваш ме, но трябва да ми кажеш, Стефани, през всичките тези години беше ли щастлива с мен?
Ама какво искате да отговоря на подобен въпрос? Какво да кажа на човек, на когото му остава да живее само още няколко дни? На мъж, с когото сте прекарали живота си, петдесет години, може би и повече… Какво друго да му кажа освен „да“… Да, Жак, разбира се, Жак, бях щастлива с теб през всичките тези години…
Само че това, изглежда, не му бе достатъчно…
— Сега, Стефани, сме в края на пътя… Можем да си кажем всичко… Изпитваш ли, как да се изразя, някакви съжаления? Мислиш ли, че животът ти би бил по-хубав, ако бе протекъл другаде… със…
Колебае се, преглъща…
— С някой друг?
Струва ми се, че Жак е мислил и обмислял хиляди пъти тези въпроси през годините и просто е чакал най-подходящия момент, за да ги зададе… Не и аз обаче, искам да кажа, че не съм си задавала подобни въпроси, мили боже… О, не. Само че сега съм стара жена. Не бях подготвена за подобно нещо, когато се събудих тази сутрин… Сега вече мъглата се разсейва бавно в уморения ми мозък… И аз също търпеливо бях заключила тези въпроси в една кутия и положих доста усилия да не я отворя… Загубих някъде ключа… Трябва да го потърся… Всичко ми изглежда толкова далеч…
— Ами, не знам, Жак, не знам, не разбирам какво искаш да кажеш…
— Напротив, Стефани, напротив, естествено, че разбираш. Трябва да ми отговориш, важно е. Би ли предпочела друг живот?
Жак ми се усмихва. Лицето му и дори горната част на ръцете му порозовяват. Колко е ефикасно лекарството на Берже… И не само за кръвообращението. Никога за петдесет години Жак не ми е задавал подобни въпроси. Не са нещо характерно за него. Нима животът завършва по този начин? На осемдесет и четири години да питаш съпругата си, която остава след теб, дали би предпочела друг живот? Кой би могъл да отговори с „да“ на подобен въпрос, с „да“ на умиращия си съпруг, дори ако го мисли и особено ако го мисли? Усещам, че има клопка, преди още да разбера причината. Усещам, че цялата тази постановка е капан.
— Какъв друг живот, Жак? За какъв друг живот говориш?
— Не ми отговори, Стефани… Би ли предпочела…
Надушвам капана съвсем осезаемо… Усещам уханието на забравен парфюм, който се връща при мен, миризмата на потискаща семейна атмосфера, която е изчезнала отдавна, но не е забравена. Никога. Нямам друг избор, освен да отговоря с нежността на медицинска сестра.
— Живях живота, който си бях избрала, Жак. Животът, който заслужавах. Благодарение на теб, Жак. Благодарение на теб.
Жак въздиша, като че ли лично свети Петър е дошъл да му каже, че името му е начело в списъка на одобрените за рая. Като че ли сега вече би могъл да си отиде спокоен. Тревожи ме. Ръката му се надига и опипва нощното шкафче. Не знам какво търси. Блъсва чашата, която е там, и тя пада на пода и се счупва. По паркета изтича тънка струйка вода.
Ставам, за да почистя и да събера парчетата стъкло, но ръката му пак се вдига.