Думите замираха в гърлото ми.
— Ти… Ти…
— Знам, Стефани, че Жером Морвал не те привличаше… Поне не още… Трябваше да реагирам, преди това да се случи. Жером Морвал живееше в селото и разполагаше с много свободно време. А и бе хитър, обигран… Още от училище знаеше как да те привлече, с картините с водни лилии, с Моне, с пейзажите…
Чудовището отново търси ръката ми… Неговата пълзи като безполезно насекомо върху чаршафа. Едва устоявам на желанието си да сграбча ножа и да я пробода…
— Не те упреквам, Стефани… Знам, че между вас не се е случило нищо. Ти просто прие да се разходиш с него и да си поговорите… Само че той щеше да те съблазни, Стефани. С времето щеше да успее. Не съм лош човек, Стефани… Нямах никакво желание да убивам Жером Морвал, нещастния Дебел Камий… Проявих търпение… бях повече от търпелив… Дадох му възможност да разбере на какво съм способен и какви рискове поема, но той продължаваше да се увърта около теб. Най-напред му изпратих пощенската картичка, онази с лилиите. Морвал не бе глупак, много добре знаеше, че ми бе поверил тази картичка за теб години преди това, през трийсет и седма, в градините на Моне, в деня на единадесетия ти рожден ден… точно след смъртта на Албер. А аз залепих на тази картичка стиха от Арагон, който изрязах от стихотворението, дето ти караше децата да го учат наизуст. Много харесвах това изречение, беше нещо като послание, че мечтата е престъпление, което трябва да наказваме като останалите престъпления. Та както казах, Морвал не бе идиот. А и посланието бе ясно: всички, които искат да се сближат с теб и да ти причинят зло, се излагат на риск.
Пръстите на Жак търсят сборника стихотворения на Арагон, който е на леглото. Докосват книгата, но Жак няма сили да я вземе. Не помръдвам. Жак кашля, за да прочисти гласа си, и после продължава:
— Отгатни, Стефани, какъв бе отговорът на Морвал. Изсмя ми се в лицето. Можех да го убия още тогава, ако бях пожелал. Но в сърцето си обичах много Дебелия Камий. Дадох му още един шанс. Изпратих в парижкия му кабинет онази кутия, кутията на Джеймс, където си стоеше гравирана заплахата: Тя е моя, тук, сега, завинаги. А после имаше нарисуван кръст. Ако и този път Морвал не разбереше…
През онази утрин той ми определи среща пред мелница „Шеньовиер“. Мислех си, че е, за да ми каже, че ще захвърли всичко… Представяш ли си? Само че бе точно обратното. Хвърли пред очите ми кутията насред потока… Той те презираше, Стефани, щеше да те погуби… Какво можех да сторя? Ти просто бе за него трофей, един трофей повече. Щеше да те измъчи, Стефани, щеше да те погуби…
А аз трябваше да те защитя… Той не ме възприемаше сериозно. Каза, че не съм представлявал нищо, че съм бил смешен с ботушите си за лов, че съм бил неспособен да те направя щастлива, че никога не си ме обичала. Все същата история…
Ръката му запълзява отново и се сгърчва около дръжката на ножа…
— Нямах избор, Стефани, и го убих там, с ножа за рисуване на Джеймс, който навремето бях прибрал… Умря там, край потока, на същото място като Албер години преди това. А после сценарият с камъка в черепа, с главата във водата… Да, знам, че бе смешно, абсурдно. Дори помислих, че ти може и да се досетиш за нещо, особено когато ченгетата намериха кутията на Джеймс. Но за щастие ти не видя тази кутия… Беше важно да те закрилям, без ти да знаеш каквото и да било, и да поемам рисковете вместо теб… Ти ми се доверяваше и беше права. Сега можеш да го признаеш, моя Фанет, че никога не си допускала до каква степен те обичах… Никога не разбра докъде бих могъл да стигна заради теб. Спомняш ли си, че няколко дни след смъртта на Морвал ти дори отиде в полицията да кажеш, че през онази сутрин двамата сме били заедно в леглото… Несъмнено, дълбоко в себе си ти знаеше истината, но не искаше да го признаеш… Всички знаем, че си имаме ангел пазител и че не е нужно да му благодарим…