Вървя с мъка. Краката ми отказват да ме носят. Насилвам ги, разтварям ръце… Жак все още е втренчил поглед в мен… Все още не е видял ножа… не още… Вдигам го бавно.
Нептун вие навън. Точно под прозореца. В следващия момент чувам сирената и линейката пресича двора на мелницата. Гумите скърцат по чакъла. Два нереални силуета в бяло и синьо, осветени от алармената лампа на колата, минават пред прозореца и блъскат по вратата.
Отведоха Жак. Подписах един куп документи, без дори да ги прочета. Без дори да попитам каквото и да било. Още нямаше шест часа. Попитаха ме дали искам да се кача в линейката, но аз отговорих, че предпочитам да взема автобуса или да отида с такси след няколко часа. Санитарите не направиха никакъв коментар.
Отворената кутия се гърчи върху паркета. Ножът за рисуване е на нощното шкафче. Книгата на Арагон е някъде между гънките на завивките. Не знам защо, първото нещо, което ми дойде наум след тръгването на линейката, бе да се кача на тавана и да разровя навсякъде, за да намеря старата прашна картина. Моите „Водни лилии“ — онези, които бях нарисувала, когато бях на единайсет години.
Бях я нарисувала два пъти — отначало в невероятни цветове, за да спечеля конкурса на фондация „Робинсън“, а после, след смъртта на Пол — в черно.
Откачих от стената ловната пушка на Жак и сложих картината на нейното място, на същия пирон, в ъгъла, където никой освен мен не би могъл да я види.
Излизам. Трябва да подишам въздух. Взимам и Нептун. Едва шест часът сутринта е. Още няколко часа Живерни ще пустее. Ще повървя покрай потока пред мелницата.
И ще си спомням.
Тринадесети ден
25 май 2010 г. Кралският път
Последна разходка
83
БЕШЕ ПРЕДИ ТРИНАЙСЕТ ДНИ, на 13 май. Прекарах всички тези дни в преживяване на онези няколко часа, в които ми откраднаха живота. Пред очите ми минава един и същ филм и се опитвам да си обясня нещо невъобразимо още веднъж, преди да приключа с всичко.
Понеже се разхождах сама из селото, сигурно сте ме помислили за призрак. Само че е точно обратното. Съвсем реална съм.
Другите са призраците. Призраците на моите спомени. Напълних с тях местата, където винаги съм живяла, потъвах в спомени пред всяко място, откъдето минех: мелницата, ливадата, училището, улица „Клод Моне“, кафенето на терасата на хотел „Боди“, музея във Вернон, остров Орти…
Напълних ги и с дългите разговори, които водех със Силвио Бенавидиш от шейсет и трета до шейсет и четвърта година, след като разследването на убийството на Жером Морвал бе прекратено. Инспектор Силвио Бенавидиш се бе вкопчил в него, но никога не откри каквото и да било доказателство за нищо. Харесахме се. Е, поне Жак не ревнуваше, че се виждам с него. Силвио бе предан съпруг и внимателен баща на малката Карина, която толкова трудно напусна корема на майка си. Силвио ми разказа всички подробности по разследването, което бе водил заедно с Лоренс в управлението на Вернон, Кошрел и музеите в Руан и Вернон. А после, в средата на осемдесетте години, Силвио бе преместен в Ла Рошел. Преди повече от десет години, през септември деветдесет и девета година, за да бъда точна (виждате, нали, колко добре работи паметта ми все още), получих писмо от Беатрис Бенавидиш. Кратко писмо, написано на ръка. Стеснително ми съобщаваше, че една сутрин, покосен от инфаркт, Силвио ги напуснал — нея и Карина. Както всяка сутрин Силвио бил яхнал колелото си, за да обиколи остров Олерон, където семейството наемало бунгало след сезона. Тръгнал усмихнат. Времето било прекрасно, малко ветровито. Паднал пред океана между Ла Бре-ле-Бен и Сен Дьони д’Олерон. Бил на седемдесет и една години.
Остаряването се състои в това, да виждаш как умират другите.
Преди няколко дни написах кратко писмо на Беатрис, за да й обясня всичко. Нещо като дълг към паметта на Силвио. Извънредно богатата фондация „Робинсън“ нямаше нищо общо с описаните убийства, не повече от дейността на Амаду Канди, забравените картини на Моне или любовниците на Морвал. Лоренс Серенак бе прав от самото начало: ставаше въпрос за убийство от страст. Една-единствена подробност, която бе трудна за допускане: ревнивият съпруг не се бе задоволил да отстрани предполагаемите любовници, но бе премахнал и приятелите на едно десетгодишно момиченце, в което е бил влюбен. Все още не съм пуснала това писмо и май реших да не го правя.