Завивам надясно и се изкачвам към селото по улица „Шато д’О“. Къщата от детството ми вече не съществува. След смъртта на майка ми през 1975 година се бе превърнала в пълна кочина. Събориха я. Съседите — парижани — купиха терена и издигнаха двуметрова стена от бели камъни. На мястото на къщата ни със сигурност има леха цветя, люлка, басейн… Всъщност не знам нищо… И никога няма да узная. За да разбера, трябва да погледна над стената.
Най-сетне стигам до края на улицата. Най-трудното вече е зад гърба ми! А като си помисля, че тичах по-бързо от Нептун по същата улица, когато бях на единадесет години… А сега, бедният, той прекарва времето си да ме чака… Завивам по улица „Клод Моне“, магистралата за туристи! Дори вече нямам желание да кълна тълпата! Живерни ще ме надживее — ще бъде различно, но вечно, когато всички призраци от друго време изчезнат… Амаду Канди и галерията му, Патрисиа Морвал, аз…
Вървя. Не устоявам на желанието и правя една отбивка от двадесет метра, за да мина край училището. Площадът край кметството не се е променил през последните години. Там са и белите камъни, и сянката под липите. Само че училището бе построено отново през 1980 година, три години преди да изляза в пенсия. Ужасно училище в модерен стил с бели и розови стени! Блудкава работа… В Живерни. Истински срам! Само че аз от много дълго време не бях в състояние да се боря срещу подобна чудовищност… А детските ясли, които откриха малко по-късно, са още по-трагични. Едни сглобяеми сгради, не си е работа, точно пред училището… Е, това вече не ме интересува… Сега всеки ден децата тичат и ме задминават, без да ме погледнат, и все се карам на Нептун да не ги закача… Само разни възрастни американски художници ме питат понякога за нещо…
Слизам по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Ведомственото ни жилище над училището сега е антикварен магазин. А стаята ни в мансардата с кръглото прозорче, заедно с другите помещения, е нещо като долнопробен музей, където са натрупани разни уж автентични селски вещи. Купуват ги граждани с чек в ръка, на които очевидно такива неща им липсват. Повече никой няма да наблюдава оттам Луната в нейния перигей. Боже, колко години и колко нощи съм прекарала пред този прозорец!
Пред антикварния магазин група възрастни туристи говорят японски, корейски или пък явайски. Вече нищичко не разбирам. Аз съм просто динозавър в зоологическа градина… Продължавам да се изкачвам по улица „Клод Моне“. Единствено хотел „Боди“ не се е променил. Декорът си е бел епок. Кафенето, фасадата и интериорът му са поддържани от наследниците на собствениците. Тиъдър Робинсън би могъл да отседне и утре в хотела, там нищо не се е променило през последния век.
Улица „Клод Моне“ №71. Жером и Патрисиа Морвал. Минавам бързо край къщата. Бях там преди четири дни. Трябваше да говоря с Патрисиа. Заедно с мен тя е последната оцеляла от някогашното Живерни. Никога не съм харесвала особено Патрисиа Морвал, разбирате сега защо, нали? За мен тя винаги ще си остане подсмърчащата Мери. Доносницата Мери.
Ами да, абсурдно е, отстъпвам по тази точка. Тя толкова изстрада. Е, най-малкото, колкото мен… В крайна сметка бе отстъпила пред Дебелия Камий и се бе омъжила за него, но вследствие на жестоката игра на скачените съдове, колкото повече Камий се превръщаше в отличен студент по медицина и търсеше да хване в мрежата си други жени, толкова повече тя се привързваше към него… В този дом, на улица „Клод Моне“ №71, животът бе спрял през шейсет и трета година. Някога това бе най-хубавата къща в селото, а оттогава се превърна в развалина. Кметството чака с нетърпение вдовицата Морвал да хвърли топа, за да се отърве от това грозилище.
Патрисиа трябваше да знае истината. Трябваше да разбере кой е убиецът на мъжа й. Дължах й това… И накрая тази доносница Патрисиа ме изненада… Очаквах след разговора ни полицията още на другия ден да се стовари пред мелницата. Тя не се бе поколебала през шейсет и трета година да им изпрати снимките на предполагаемите любовници на Морвал. И моята снимка…
Странно, но този път очакванията ми не се оправдаха. Да, животът променя хората… Забелязах, че тя вече почти не излиза от дома си, откакто един племенник я открехна по интернет… Тя, която не бе сядала пред компютър, преди да навърши седемдесет години! Нямам желание да пия за последен път чай с нея и да споделим омразата си към чудовището… Преди големия скок…
Усилвам крачка. Предвид темпото ми на ходене, изразът е доста неподходящ… Нептун препуска трийсет метра пред мен. Улица „Клод Моне“ се извива пред мен като дълъг път, който сякаш води до небето.