Най-сетне стигам до църквата… Гигантският портрет на Клод Моне ме гледа от петнадесет метра височина. Ремонтират църквата „Сент Редогонд“. Скелето е маскирано с гигантска строителна мрежа с рекламен афиш — черно-бял портрет на майстора с палитра в ръка… Нямам сили да се затътря до гробището. Всички, които съм познавала и които са имали значение за мен, са погребани там. Странно, но почти на всички погребения валеше… като че ли бе неприлично да има светлина в Живерни по време на погребение… През 1937 година, в деня, когато бе погребан Пол, моят Албер Розалба, валеше. Валеше и през 1963 година, когато бе погребан Жером Морвал… Цялото село бе там… включително и епископът на Еврьо, църковният хор, журналистите, дори Лоренс… Стотици хора… Странно нещо е съдбата… Преди седмица бях сама на погребението на Жак…
Населих и гробището със спомени… Моите дъждовни спомени.
— Идваш ли, Нептун?
На път към последната права линия. Слизам по улица „Дим“ право към Кралския път. Тя излиза точно срещу мелницата. Чакам дълго, преди да пресека. Потокът коли, които напускат Живерни по шосето на департамента, е почти непрекъснат. Нептун търпеливо и послушно чака до мен. Накрая една кола с вдигнат гюрук, със сложна регистрация и ляв волан, ме пуска да мина.
Прекосявам моста. Неволно се спирам над потока. За последен път разглеждам розовите тухли и керемиди на перачницата, зелено боядисаните метални перила на моста, каменната ограда на двора на мелницата, най-горната част на кулата и върха на черешовото дърво. От седмици перачницата е надраскана с черни и бели лица, които правят различни гримаси. И никой не е почистил тухлите. Може би от небрежност, а може би и по друга причина… В края на краищата, ако има място на света, където няма да изглежда добре, ако проявите на художници бунтари се почистят, това е Живерни. Не мислите ли?
Малката струя светла вода на потока си тече, сякаш се подиграва на човешкото оживление по бреговете. На монасите, които някога прокопали на ръка улея на мелницата, и на прочутия художник, който отклонил реката, за да създаде езеро и който се затворил тридесет години там, за да рисува водни лилии. Както и на онзи луд маниак, който утрепа всички мъже, които се приближаваха до мен, които бих могла да заобичам. Само че кой днес се интересува от това? На кого да се оплача? И има ли бюро жалби за пропилян живот?
Напредвам с още няколко метра. Погледът ми обхваща ливадата, несъмнено за последен път. Паркингът е почти празен. В момента ливадата не прилича на пейзаж на хипермаркет. Не, разбира се. Пейзажът е жив, променящ се. Според сезоните, часовете, светлината. Той също така буди тревога. Трябваше ли да съм сигурна в часа на смъртта ми и убедена, че го гледам за последен път, за да го разбера? И да съжалявам толкова за него… Клод Моне, Тиъдър Робинсън, Джеймс не са спели тук случайно, разбира се… Това, че е паметно място, не намалява красотата му. Напротив.
— Нали така, Нептун?
Кучето ми маха с опашка, като че ли слуша последните ми бълнувания. Всъщност то вече е разбрало кой е следващият етап от разходката ми. Знае, че се случва рядко да се прибера у дома, без да мина през малката полянка отзад — с върба и две ели. Днес полянката се пази от туристите с решетка. И не може да се види от пътя. Вървя напред.
Нептун пак ме задминава. Чака ме легнал върху тревата, като че ли знае какво означава това място. Най-сетне пристигам, забивам бастуна си във влажната почва и се облягам на него. Гледам малките пет могили пред мен и петте малки кръста.
Спомням си. А и как да забравя? Бях на дванайсет години и стисках Нептун с всички сили. Той умря в ръцете ми. Година след удавянето на Пол. „Умрял е от старост — казваше майка ми. — Не е страдал, Стефани. Просто е заспал като истинско старо куче…“
Само че аз бях безутешна. Невъзможно бе да ме разделят с кучето ми.
„Ще идем за друго, Стефани. Малко кученце… Още утре…“
— Същото! Искам същото!
— Добре, Стефани. Същото. Ще идем във ферма Отьой. А как… как ще го наречеш?
— Нептун!
Имала съм шест кучета. Всички — немски овчарки. И всички кръщавах Нептун от вярност към каприза на едно малко самотно и нещастно момиченце, което толкова искаше кучето й да бъде вечно и поне то да не умира!
Вдигам отново поглед — бавно въртя глава отдясно наляво. Под всеки кръст върху малка табелка е изписано едно и също име: Нептун. Променят се само цифрите под името.