1922-1938
1938-1955
1955-1963
1963-1980
1980-1999
Нептун става и идва да се отърка в полата ми. Като че ли разбира, че за първи път ще си замина аз, а не той. Ще го вземат във ферма Отьой. Те отглеждат кучета вече поколения наред. Майка му сигурно още е жива. Ще бъде добре там. Ще оставя писмо с точни указания за храната му, да дават на децата да си играят с него и да бъде погребан на това място, когато настъпи моментът. Галя го. Никога не се е притискал толкова към мен. Все повече и повече ми се иска да заплача. Трябва да побързам. Ако се помотая още, смелостта ще ме напусне.
Оставям бастуна си забит пред петте надгробни могили. Вече няма да имам нужда от него. Вървя до двора. Нептун не се откъсва от мен и на сантиметър. Ах, това шесто чувство на животните, мамка му! Обикновено Нептун отива и си ляга под голямото черешово дърво. Но сега — не. Не се отделя от мен. Накрая ще падна заради него. За миг съжалявам, че заразях бастуна си.
— Полека, Нептун, полека…
Нептун се поотдръпва. Вече дълго време няма сребърни панделки в листата на дървото, така че птиците се радват на воля… Дълго галя Нептун. Вдигам очи към кулата на мелница „Шеньовиер“.
Жак купи мелницата през 1971 година. Удържа на думата си. Повярвах, боже мили, тогава му повярвах. Купи къщата на мечтите ми — двувърхата мелница, която толкова ме привличаше, когато бях на единадесет години… След пристигането на много парижани тук агенцията му най-сетне стана печеливша. Дебнеше момента и издебна най-подходящия. Мелницата бе необитаема от дълго време и собствениците най-сетне се решиха да я продадат. И Жак се отзова пръв. Обнови всичко с годините: колелото, кладенците, кулата.
Смяташе, че така ме прави щастлива. Такава подигравка… Все едно надзирателите да украсяват стените на затвора… Мелница „Шеньовиер“ вече нямаше нищо общо със старата полуразрушена къща, която толкова ме омайваше. Тогава я наричахме „Мелницата на магьосницата“.
Сега имахме измити камъни. Лакирано дърво. Подрязани дръвчета. Балкони с цветя. Подравнен двор. Смазана входна врата. Ограда.
Жак бе маниак. Абсолютен маниак.
Но как можех да си представя докъде се е простирала маниакалността му?
Никога не се съгласих да отсече черешовото дърво и той не го направи. Отстъпваше на всичките ми капризи. Да, вярвах, че е така.
А после вятърът се обърна. Агенцията вече не вървеше. Стана трудно да си плащаме дълговете. Най-напред дадохме под наем част от мелницата, а после я продадохме на една млада двойка от селото. Запазихме само кулата. Преди няколко години в мелницата направиха нещо като хостел. Очевидно работи добре. Чакат само да изчезна, за да вземат още няколко стаи. Сега в двора има люлки, голямо барбекю, чадъри и градински сепарета. Дори смятат да направят в полето отзад зоопарк. Там вече има лами, кенгура, щрауси или емута — не знам точно.
Ама представяте ли си?
Екзотични животни, за да е по-забавно на децата. Ще ги видите, като идвате в Живерни по Кралския път. А като си помисли човек, че десетилетия наред тук бе Мелницата на магьосницата!
Сега остана само магьосницата… Аз.
Но не задълго. Успокойте се! Магьосницата ще се възползва от пълнолунието, за да изчезне… Ще я намерите на сутринта… Смачкана под черешовото дърво. Онзи, който я намери, ще вдигне очи и ще си каже, че без съмнение е паднала от метлата си… Нормално. Тя бе доста стара магьосница.
Стискам за последен път козината на Нептун силно, много силно, а после затварям зад гърба си вратата на кулата. Качвам се бързо по стълбите, за да не чувам стенанията им.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ДЕН
26 май 2010 г. Мелница „Шеньовиер“
Сребърни панделки
84
ОТВОРИХ ПРОЗОРЕЦА. Малко след полунощ е. Помислих си, че ще е по-лесно да скоча, след като настъпи нощта. Подредих всичко в стаята като стара маниачка, като че ли тежките натрапливи мисли на Жак се бяха преселили с времето в мен. Оставих на масата писмо да се грижат добре за Нептун. Нямах смелостта да откача от стената моите „Черни лилии“.
Не си правя илюзии. Няколко хищни антиквари от долината на река Йор ще дойдат да си вземат каквото им трябва: мебели, съдове, всякакви изящни предмети. Може би някои мои вещи ще отидат при антикваря в старото ми ведомствено жилище над училището… Само че бих се учудила, ако проявят интерес към „Лилиите“ — омразната картина, наплескана в черно. Кой би могъл да си представи, че зад нея се крие друг живот, изпълнен със светлина!
Грозната картина — в кофата за боклук!