А старицата, която се е навела прекалено много от прозореца? Дъртата проклетница не говореше вече с никого, не се усмихваше и едва-едва казваше „добър ден“. Кой би могъл да допусне, че под набръчканата й кожа се крие малко момиченце, което е имало талант? Може дори да е притежавала гениалност.
Никога никой няма да узнае това.
Фанет и Стефани са мъртви толкова отдавна. Уби ги един твърде усърден ангел хранител.
Гледам от прозореца двора на мелницата. Чакълът пред вратата е осветен от халогенни лампи. Вече не се страхувам. Изпитвам само мъничко съжаление. Малката Фанет обичаше толкова живота.
Не заслужаваше да умре толкова озлобена.
85
СИТРОЕНЪТ „ПИКАСО“ СПИРА почти под прозореца ми. Такси. Свикнала съм. Такситата често оставят туристи пред хостела в края на вечерта. Пристигат с последния влак от Париж на гарата във Вернон, понякога багажниците им са пълни с куфари и чанти.
Нептун, естествено, се приближава. Обикновено задните врати на такситата се отварят и оттам изскачат рояк деца, развълнувани и възбудени от пътуването. Нептун си умира да ги посрещне… Тази вечер Нептун няма късмет. В таксито няма нито едно дете. А само един мъж, доста възрастен мъж. Няма и багаж… Странно…
Нептун се заковава пред мъжа. Старецът се навежда над него. Гали дълго кучето ми, сякаш е намерил стар приятел.
Боже мой!
Възможно ли е?
Всичко в мен изригва: сърцето, очите, главата ми.
Възможно ли е?
Навеждам се още, но този път не за да падна! О, не, разбира се, че не! В никакъв случай! Залива ме ужасяваща топла вълна. Виждам се на прозореца в друга къща — Розовата къща на Моне, в друг живот. До мен стоеше един мъж, невероятно съблазнителен. Тогава бях му казала странни думи, думи, които никога не съм мислила, че могат да излязат от устата ми.
Думи в стила на стихотворение от Арагон… Научено наизуст…
„Влюбих се единствено във вашия Тайгър Триумф! — И бях добавила със смях: — А може би и в начина, по който галите Нептун.“
Накланям се още напред. Гласът се изкачва по стените на кулата. Тя се е променила толкова малко за близо петдесет години…
— Нептун! Дебеланчо, никога не съм допускал, че ще те намеря тук след толкова време… жив!
Връщам се в стаята и се залепвам за стената. Сърцето ми ще се пръсне. Опитвам се да разсъждавам разумно, да мисля.
Завинаги… за цял живот…
Никога не срещнах отново Лоренс Серенак. Инспекторът бе добро, много добро ченге. Няколко месеца след случая Морвал научих от Силвио Бенавидиш, че Лоренс пожелал да го преместят в Квебек. Като че ли искал да избяга на другия край на света. Да избяга от мен, помислих си тогава. А всъщност — да избяга от смъртоносната лудост на Жак! И в Канада с течение на времето всички започнали да го наричат с прякора му — Лорантен. В Квебек наричат така жителите на равнината Сен Лоран, простираща се от Монреал до Отава. Било доста привлекателно за колегите му да променят окситанското му име Лоренс на квебекското Лорантен. Научих от пресата, че се върнал на длъжността си комисар в управлението на Вернон по време на кражбата на картини на Моне от музея „Мармотан“ през 1985 година. И навремето във вестниците бяха публикувани няколко негови снимки. Как да не го позная? Лоренс Серенак, превърнал се за всички в комисар Лорантен. Амаду Канди дори ми каза, че не били махнали репродукциите на картини от кабинета му във Вернон цели двадесет години след пенсионирането му. Там си бил и „Арлекин“ на Сезан, и „Червенокосата жена“ на Тулуз-Лотрек…
Треперя като лист. Не смея да отида пак до прозореца. Безумно е… Трябва да сложа ред в мислите си… Какво ли прави Лоренс тук? Не може да е случайност… Отивам към огледалото, но не съм искала разрешение от краката си…
На вратата няколко етажа по-надолу се чука.
Изпадам в паника като тийнейджърка, която някой обожател изненадва в дома й, когато излиза изпод душа… Боже мой, сигурно изглеждам смешна… За миг се сещам за Патрисиа Морвал, за малката Мери, доносничката, вдовицата на Жером Морвал, която се срина в ръцете ми преди седмица… Животът променя хората. Понякога към добро. Дали тя е извикала Лоренс? И откъде се е сетила, откъде е надушила ужасната истина? Нямам време да разбера…
Долу се чука.
Боже мой…
Гледам в огледалото студеното си и сбръчкано лице, покритите ми с черен шал коси, изражението си на кисела свадливка.
Не, невъзможно е да му отворя.