Но да се върнем на нашите работи. Понеже имам привилегията да виждам, без да ме забелязват, мога да ви призная, че този млад полицай притежава страхотен чар. Коженото му яке е късо, вталено, джинсите очертават тялото му, носи брада на два дни, косите му са руси и буйни като житно поле след буря. Вече сте наясно, че той се интересува повече от младите меланхолични учителки в селото, отколкото от побърканите бабички.
8
СЛЕД ПРОДЪЛЖИТЕЛНА ПОСЛЕДНА МИЛУВКА Лоренс Серенак се разделя с Нептун и върви към училището. Точно пред вратата се разминава с двадесетина деца на най-различна възраст. Те викат и тичат като отвързани. Как иначе? Зверчетата са излетели от клетката…
Начело на групата тича момиченце на десетина години. Двете й дълги щръкнали плитки се развяват. Нептун нагажда хода си като навит с пружина. Всички се спускат по улица „Бланш-Ошде-Моне“, а после се разпръсват по улица „Клод Моне“. Както се бе оживил внезапно, площадът пред кметството изведнъж опустява. Инспекторът изминава още няколко метра.
Серенак дълго ще си спомня за този миг. През целия си живот. Ще премерва всеки звук, ще чува виковете на децата, които изчезват в далечината, шума на вятъра в липите. Ще усеща всеки аромат, всеки отблясък светлина, ще вижда белите камъни на кметството и обвилите перилата на седемте му стъпала грамофончета.
Не бе очаквал подобно нещо. Всъщност не бе очаквал нищо.
Минава дълго време, преди да осъзнае, че го бе поразил контрастът — нищожен, краткотраен (бе продължил едва няколко секунди). Стефани Дюпен стои пред вратата на училището и все още не го е забелязала. За миг Серенак улавя втренчения й в отдалечаващите се със смях деца поглед. Стефани изглежда така, сякаш те са отнесли в ученическите си чанти мечтите й. Погледът й издава лека меланхолия, подобна на нежна пеперуда. А после изведнъж тя забелязва посетителя. Начаса на устата й се появява усмивка, а лилаво-сините й очи заблестяват.
— Да, господине?
Стефани Дюпен демонстрира цялата си свежест пред непознатия. Натраплив полъх, който бива разпръснат от вятъра в четирите посоки на Живерни: в пейзажите на художниците, за наслада на туристите, в смеха на децата, които тичат по брега на река Епт. Стефани не задържа нищо за себе си. Уникален природен дар. Да, именно този контраст бе смутил толкова силно Серенак. Учтива меланхолия, при това — умело прикрита. Сякаш бе зърнал за миг светло кътче в пещера, където дреме съкровище, и оттук нататък мисълта му бе завладяна само от една-едничка мечта: да намери входа на тази пещера.
После Лоренс Серенак се усмихва на свой ред и казва с леко заекване:
— Инспектор Серенак от полицейското управление на Вернон.
Тя му подава ръка:
— Стефани Дюпен. Единствената учителка в единственото училище в селото…
Очите й се смеят.
Красива е. Дори нещо повече. Пастелните й очи са събрали всички нюанси на синьото и лилавото — като лилиите в някои от картините на Моне. Светлорозовите й устни сякаш са от тебешир. Леката й непретенциозна рокля открива почти белите й рамене. Кожата й е порцеланова. Светлокестенявите й коси са прибрани в малко небрежен кок. Стефани излъчва сдържаност, но подтиква въображението към фантазия.
Жером Морвал е имал ясно изразен вкус — не само за живопис.
— Влезте, моля.
Приятната прохлада вътре в училището е в пълен контраст с уличната жега. Когато Лоренс влиза в малката класна стая и съзира двадесетината чинове и столове, усеща приятно смущение при усамотението си с учителката. Погледът му се плъзва по огромните географски карти на стените: Франция, Европа, светът. Красиви стари карти, от които лъха очарование. Внезапно погледът на инспектора се спира на един плакат близо до катедрата.