— Къде си, Фанет? Ф-а-а-а-нет!
Камий на свой ред пристига пред църквата. Той е по-дребен от Венсан. Пълничките му ръце и коремът му се показват от разкопчаната му риза. Дребосъкът на бандата, както го наричат. Винаги има такъв.
— Видя ли ги?
— Не, сигурно са отишли по-далеч…
Двете момчета продължават пътя си.
— Ф-а-а-нет! Къде си, Фанет?! — вика по-силно Венсан.
А малко по-далеч се чува резкият глас на Мери:
— Можехте да ме почакате!
Венсан и Камий са тръгнали преди повече от минута, когато Мери спира пред църквата. Момиченцето е на десетина години, но е височко за възрастта си. Очите й под очилата са пълни със сълзи.
— Момчета, чакайте ме! Майната й на Фанет! Чакайте ме!
Обръща глава към гробовете. Моментално Фанет ляга върху Пол. Мери не ги е видяла и продължава да крета след момчетата по улица „Клод Моне“, като ядно влачи обутите си в сандали крака по асфалта.
Уф!
Фанет става. Лицето й грее в усмивка. Затяга ластичетата на плитките си. А Пол чисти песъчинките по панталона си.
— Защо не искаш да ги виждаш? — пита момчето.
— Дразнят ме. Теб не те ли дразнят? Изнервят ме.
— Е, дразнят ме малко…
— Ето, виждаш ли? Камий все изтъква знанията си. „Аз съм най-добрият в класа!“ и така нататък. А Венсан е още по-лош. Все ми се лепи… Не се търпи. Нямам и минутка почивка. Да не ти говоря пък за Мери. Освен че все хленчи, само се подмазва на учителката и ме топи…
— Тя просто ти завижда… Ами аз? Не ти ли се лепя много, а? — нежно пита Пол.
Фанет го гъделичка по бузата с клонка чемшир.
Не е същото, Пол. Не знам защо, но не е същото…
— Глупак! Нали знаеш, че предпочитам да съм с теб. Завинаги…
Пол притваря очи блажено. А Фанет добавя:
— Поне обикновено е така. Но не и днес!
— Какво?! Гониш ли ме?
— М-да. Имам среща. Строго секретна!
— С кого?
— Казах ти, че е строго секретна! Няма да ме следиш, нали? Само Нептун има право да…
Пол мърда пръсти, маха с ръце, вълнува се. Като че ли иска да прикрие силния си страх…
Всичко е заради това убийство… От сутринта всички в селото говорят само за него. Ченгетата се мотаха цяла сутрин по улиците. Сякаш и нас ни грози опасност…
— Обещаваш ли? — настоява на своето Фанет.
— Обещавам — казва Пол, но начаса съжалява за думите си.
ТРЕТИ ДЕН
15 май 2010 г. Болницата на Вернон
Разсъждения
13
СВЕТЕЩИЯТ ЧАСОВНИК НАД леглото показва 1 часа и 31 минути. Не мога да заспя. Последната сестра, с която разговарях, мина преди повече от час. Сигурно си мисли, че спя. Да спя ли? Абсурд! Как може човек да заспи в толкова неудобно кресло?!
Наблюдавам капките, които падат една по една от банката и се вливат в маркуча. Колко време още ще го държат така, на системи?
Дни? Месеци? Години?
И той не спи. Вчера загуби способността си да говори, поне според лекарите. Не може да движи и мускулите си, но очите му все още са отворени. Според медицинските сестри разбирал всичко. Сто пъти ми казаха, че ако му говоря или ако му чета нещо, щял да ме чуе. „Това е важно за съпруга ви“…
На нощното шкафче има цял куп списания. Когато сестрите са в стаята, възприемам нужното поведение: чета му на висок глас. Но веднага щом затворят вратата, млъквам. Е, след като разбира всичко, ще разбере и това.
Гледам пак към банката. За какво ли са тези системи? Сестрите ми обясниха, че поддържали жизнените му функции, но вече забравих подробностите.
Минутите минават. Тревожа се за Нептун. Клетото ми куче е само в Живерни. Няма да остана тук цяла нощ, я! Сестрите бяха доста песимистични. Не е примигнал с очи вече десет минути. Гледа ме втренчено, а това, меко казано, ме побърква.
2 часът и 12 минути.
Мина друга медицинска сестра. Посъветва ме да се опитам да заспя. Престорих се, че се вслушвам в думите й. И взех решение.
Изчаквам малко, за да съм сигурна, че по коридорите няма никакъв шум. Ставам. Чакам още малко, а пръстите ми треперят. Разкачвам тръбите на системата. Една по една, а те са три.
Той ме гледа. Обезумял е. Разбрал е. Сигурна съм, че е наясно какво му причинявам. Ама на какво се е надявал? А аз чакам. Колко време е необходимо? Петнадесет минути? Тридесет? Вземам едно списание, което бях оставила на стола: „Магазин Норманди“. Ще организират голяма акция по събиране на картини за изложба под надслов „Импресионистична Нормандия“. Всички само за това ще приказват от юни нататък. Демонстративно си чета списанието в пълно мълчание. Все едно че не ми пука как той умира на две крачки от мен. Между другото, това е точно така.