На тревата има три кошници с цветя. По сценарий всеки трябва да вземе оттам цвете и да го хвърли върху ковчега в дупката. Има рози, ружи, карамфили, люляк, лалета, синчец… Мисля си, че само на Патрисиа Морвал може да й хрумне нещо толкова откачено… Импресия „Умиращото слънце“…
Дори Моне не би се осмелил да направи подобно нещо…
Надскочили са всякаква мярка и деликатност и са изработили каменна лилия, нещо като барелеф върху мраморната плоча на Морвал. … Ама че вкус… Не им провървя със светлината. Прословутата светлина на Живерни не огрява ковчега секунди преди да потъне в черната дупка. Е, не може да се купи всичко… Може би това просто е знак, че Бог все пак съществува.
Прясно изкопаната пръст от гроба започва да се стича на жълтокафеникави вадички по издълбаните между гробовете пътечки. Естествено, там долу нито един жител на Живерни не си е обул ботушите… На инспектор Серенак сигурно му е забавно. Така де, човек навсякъде се забавлява както може…
Разтърсвам големия шал, който покрива косите ми. И той е подгизнал от дъжда. Направо трябва да го цедиш! Децата стоят малко по-далеч. Някои са заедно с родителите си, а други са сами. Разпознавам някои от тях. Фанет плаче. Зад нея е Венсан, но очевидно не се опитва да я утеши. Сериозни са, защото, когато си на единадесет години, смъртта изглежда нелепа, абсурдна.
Дъждът поотслабва.
Понеже така или иначе съм принудена да наблюдавам сцената, ми идва наум една загадъчна история, която някога като деца си разказвахме вечер, щом легнехме да спим. Един мъж идва в Живерни за погребението на член от семейството си. А няколко дни по-късно, без очевидна причина, същият мъж убива свой братовчед. И после следваше гатанка — най-интересната част: трябваше да открием мотива за това странно убийство и за целта си задавахме въпроси. А това понякога продължаваше часове наред… Не, човекът не познавал братовчед си… Не, не е търсел отмъщение… Не, не са били намесени пари… Няма и семейна тайна… И така цяла нощ, сгушени под завивките, си задавахме въпроси…
Дъждът най-сетне спира.
Трите кошници с цветя са празни.
Капките вече се стичат съвсем бавно по мраморната плоча на гроба на мъжа ми. А долу тълпата най-сетне започва да оредява. Жак Дюпен все така се е вкопчил в кръста на жена си. От дългите й коси се стича вода, която мокри добре оформените й гърди под черната рокля. Двамата минават покрай Лоренс Серенак. Инспекторът не изпуска от очи Стефани.
Именно неговият разкъсващ поглед ми припомни онази история от детството ми. Бях открила мотива за убийството чак на сутринта, с вече изнурен мозък… По време на погребението човекът просто се влюбил до полуда в някаква непозната. А жената изчезнала, преди да успее да я заговори. Оставало му само едно решение, за да я види отново: да убие друг член от семейството с надеждата, че тя ще дойде на погребението… Повечето от онези деца, които часове наред бяха търсили отговор на загадката, бяха изкрещели, че това е скандално, че моята версия е чиста измама, какво ли не… Не и аз. Защото безмилостната логика на въпросното престъпление ме бе очаровала. Странно как човек си спомня някои неща. Оттогава не бях се сещала за тази история… искам да кажа, не бях се сещала за нея преди погребението на мъжа ми.
И последните силуети се отдалечават. Сега вече мога да ви призная нещо, защото съм в течение на събитията. Тъкмо има удобен случай, а и декорът е идеален.
СМЪРТТА ЩЕ ПОТРОПА ОТНОВО НА ВРАТАТА НА ЖИВЕРНИ.
Давам ви думата си на магьосница!
Изчаквам още малко и гледам как калта около гроба на мъжа ми се стича надолу. Почти сигурна съм, че повече няма да стъпя тук. Поне докато съм жива. Няма да има други погребения, за да си имам компания. Минутите текат, може би минават и часове.
Най-сетне си тръгвам.
Нептун послушно ме чака пред вратата на гробището. Вървя по улица „Клод Моне“, докато денят тихо гасне. Под лампите цветята се отърсват от водните капки. Някой надарен художник несъмнено би могъл да извлече нещичко от полумрака на съхнещото от дъжда село. Започват да се появяват осветени прозорци. Минавам пред училището. В най-близката къща кръглият прозорец под покрива също свети. Това е прозорецът на стаята на Жак и Стефани Дюпен. Какво ли правят и какво си говорят, докато изцеждат мокрите си дрехи?