Стефани гледа потока, а после очите й се впиват в Серенак.
— Ето, вижте, инспекторе… Бих могла да се подхлъзна в калта и да падна в ръцете ви. И някой би могъл да ни види… Да ни наблюдава. Да си въобрази разни неща. Дори да ни снима. Често се случва… Но независимо от това, двамата с вас ще знаем, че не е станало нищо.
Серенак неволно се оглежда. Вижда само няколко минувачи в равнината на голямо разстояние от тях. Освен мелницата, наоколо няма друга сграда. Отговорът му отново е придружен със заекване:
— Извинете ме, Стефани! Аз… Това е просто следа… Може би преувеличих, като казах „главен заподозрян“…
След секунда колебание продължава:
— Всъщност според моя помощник-инспектор Бенавидиш има три възможни следи. До голяма степен съм съгласен с него, защото те обясняват донякъде причината за убийството на Жером Морвал. Ревността, защото той е имал доста любовници, незаконният трафик с произведения на изкуството, защото той е свързан със страстта му към живописта, и накрая тайна, свързана с дете…
Стефани мисли само минута, а после проговоря с глас, пропит с доста смущаваща ирония:
— Ако добре следвам мисълта ви, инспекторе, значи аз съм „главната заподозряна“… Защото и трите следи водят към мен, нали…? Понякога разговарях с Жером Морвал… организирам конкурс по живопис… и никой не познава по-добре от мен децата в селото…
Прехапва устните си с цвят на розов тебешир и протяга двата си свити юмрука към Серенак, сякаш очаква да й сложи белезници.
Серенак е принуден да се засмее.
— Нищо не ни насочва към вас. Дори напротив! Според онова, което ми казахте, не сте били любовница на Морвал, не рисувате… А и нямате деца…
Непринудените думи на инспектора внезапно сковават гърлото му. Защото съвсем неочаквано воал покрива очите на Стефани — като че ли Серенак е предизвикал дълбока печал и отчаяние у нея. Сякаш се е скъсала кордата на цигулка. Не, тя не би могла чак дотам да разиграва комедия! — мисли си Серенак. Разсъждава и върху собствените си думи…
Не сте били любовница на Морвал…
Не рисувате…
Нямате деца…
Цялото поведение на Стефани говори, че се е заблудил… че поне едно от твърденията му е погрешно.
Поне едно.
Но кое? Може да е свързано с разследването му… За пореден път Лоренс Серенак има усещането, че върви насред блато, че потъва в подробности, без да е в състояние да направи връзка между тях.
Изкачват се към училището по улица „Коломбие“, без да си проговорят. Разделят се, като и двамата са обзети от неописуемо смущение.
— Стефани, както се казва в такива случи, ще ви помоля да бъдете на разположение на полицията.
Закача на лицето си усмивка. А тя отговаря с пресилена сърдечност:
— На драго сърце, инспекторе. Никак не е трудно да ме намерите. Аз съм или в училището, или у дома, точно над двора.
И тя извръща поглед към малкото прозорче на мансардата.
— Както можете да се уверите, моят свят не е много голям… А, не съвсем… След три дни ще водя децата в градините на Клод Моне. Рано сутринта…
После Стефани се насочва към класната стая. Лилавите й очи още дълго владеят мислите на Серенак, деформират цялата действителност и превръщат всичко чуто до момента в странна картина, нарисувана с щрихи и мацвания на несъсредоточена буйна четка.
Стефани Дюпен.
Каква е ролята й в тази драма? Заподозряна ли е, или жертва?
Защо това момиче успява да го разконцентрира така? Единствената вярна стъпка при така стеклите се обстоятелства би била да се оттегли от разследването, да се обади на следователя и да повери случая на Силвио или на някой друг полицай. Без значение кой.
Само че го възпира едно убеждение. Едно-единствено. Необясним плод на интуицията му… че Стефани Дюпен го вика на помощ.
23
ОТ МОЯТА КУЛА не изпуснах нищо от сцената. Двамата, дето се разхождаха около черешовото ми дърво, сребърните панделки в косите, калта по обувките им точно на местопрестъплението.
Пред дома ми!
Би било жалко да се лиша от подобно удоволствие, не мислите ли? Историята им не ви ли се струва банално очевидна? Романс между красивия инспектор, дошъл кой знае откъде, и учителката, която чака спасителя си! И двамата са млади и красиви, съдбата им все още е в ръцете им.