— Вече разбрах това…
— Да ви кажа право, инспекторе, не ви забелязах първоначално. Видях кой ви показва селото — нашата красива учителка. Като ви забелязах с нея, си казах нещо от рода на: „Ама този тип има дяволски късмет!“. Знаете ли, бих създал деца само и само да имам удоволствието да ги водя на училище и да се срещам всяка сутрин със Стефани Дюпен…
— Също като вашия приятел Морвал.
Канди отстъпва малко назад, за да може да обхване с поглед и двамата полицаи.
— Само дето Жером нямаше деца — отвръща галеристът. — И вие сте хитрец, инспекторе.
После се обръща към Силвио.
— А вие пък сте от тези, дето ровят… Сигурно сте доста успешен дует! Как да ви опиша като двойка… Маймуната и мравоядът, харесва ли ви това сравнение?
Серенак се завърта и сменя опряното си в контейнера бедро с другото.
— Често ли си измисляте африкански пословици?
— Доста често. Много са подходящи за Живерни, придават шик… Измислям пословици за двойките — намирам прякори на животни за господина и госпожата. Това си е мой професионален трик. Добре е за търговията. Нямате представа колко върви!
— А върви ли и за двойките ченгета?
— Ами, какво да правя, адаптирам се.
Серенак се забавлява много. Но Бенавидиш, меко казано, е силно отегчен. Краката му ритат най-долното стъпало.
— Познавате ли Алисън Мюре? — пита той неочаквано.
— Не…
— Но вашият приятел Морвал я е познавал…
— А, така ли? Е, и?
— Обичате приказките и всякакви истории, нали, Канди?
— Обожавам ги. Дядо ми ги разказваше на цялото ни племе през нощите, когато не спяхме. Това заместваше телевизията. Едно време вършеше добра работа, докато печахме скакалци…
— Не дърпайте прекалено силно въжето, Канди. Не прекалявайте!
Бенавидиш се хваща за перилото на стълбите, става, раздвижва малко схванатите си крака и подава на галериста снимка. Алисън Мюре на плажа на остров Серк, излегната до Морвал.
— Както и сам виждате, става въпрос за една от интимните приятелки на Жером Морвал.
Амаду Канди разглежда снимката с око на познавач, а Серенак поема щафетата.
— Ако се доверим на снимката, Алисън е по-скоро хубаво момиче, но всъщност лицето й изразява неблагодарност. Е, не е непременно лице на лош човек, но пък е банално лице и няма особено обаяние — вмъква небрежно Серенак и намига на Силвио. — И понеже и двамата сме хитри ченгета, от тези, дето много ровят, си дадохме сметка, че нещо с тази Алисън не се връзва в сравнение с другите завоевания на Морвал… Не е ли странно, господин Канди? Че защо Морвал ще ухажва такова безлично момиче, което работи в счетоводството на някакво си там застрахователно дружество в Нюкасъл?
Амаду Канди връща снимката на полицаите.
— Според мен се налага малко да снижите критериите си. Тази дама все пак е англичанка.
Серенак отново не може да сдържи смеха си и се смее високо, с риск да падне в контейнера с литографиите. Бенавидиш му осигурява нужното време.
— Ако позволите, господин Канди, ще продължа историята. Единствен член на семейството на Алисън е баба й Кейт Мюре. Тя живее и винаги е живяла в рибарска колиба на остров Серк — бедна къщурка, която с течение на времето запада все повече и повече, дори започва да се руши. В дома си Кейт Мюре няма нищичко, освен разни предмети без стойност, дрънкулки, банални бижута, стари картини, които никой не би пожелал да купи, захабени съдове, дори една репродукция „Лилии“ на Моне. Малка картина шейсет на шейсет сантиметра. Кейт се е привързала към всички тези неща не защото имат стойност, а защото са всичко, което й е останало от семейството й. Говоря ви за Кейт, защото Жером Морвал е ходил много пъти до Серк заедно с младата Алисън Мюре.
И дори използвал тези случаи, за да завърже приятелство с бабата на момичето. Разбирате, нали, Канди, когато човек е ченге, и при това ченге, дето рови до безкрай, не може да не си зададе следния въпрос: какво, по дяволите, е правел човек като Морвал с тази възрастна англичанка на остров Серк…
25
ПАТРИСИА МОРВАЛ наблюдава отдалечаващия се прегърбен черен силует. Бастунът проскърцва по асфалта на улица „Клод Моне“ при всяка крачка на старицата, която бавно слиза към мелница „Шеньовиер“. Нептун й настига до агенцията за недвижими имоти „Имо-Престиж“. Патрисиа Морвал се пита колко ли време бе продължил сюрреалистичният им разговор.
Половин час, може би?
Или малко повече, но съвсем малко. Боже мой!
Половин час бе напълно достатъчен, за да обърка всичко, в което бе сигурна до момента. Безкрайно трудно й е да предвиди последиците от онова, което току-що бе чула. Дали трябва да вярва на тази побъркана старица? И най-важното: какво трябва да направи сега?