— Е, и?
Сред многото плакати върху прозорците на галерията Серенак вече е забелязал и плаката с надпис „Международен конкурс — предизвикателство за млади художници“ — същия, който е видял в класната стая на Стефани Дюпен.
— Ами смятам, че фондация „Робинсън“ се появява твърде често в този случай.
— Е, и? Съвсем нормално е, защото тази фондация е сериозна институция, особено тук, в Живерни — заявява галеристът.
После застава пред плаката и дълго го разглежда — сериозен и замислен.
— Тиъдър Робинсън, американците, страстта им към рисуването, доларите им… Кой би могъл да си представи Живерни без всичко това? — пита разпалено Канди и размахва ръце. — Знаете ли, инспекторе…
— Не. Не знам.
— Всъщност и аз в моето магазинче съм малко като Южен Мюре. Нещо като бакалин. Но ако можех да върна живота назад, знаете ли какво бих направил и какъв бих станал?
— Сладкар ли? — подхвърля Серенак.
Амаду Канди избухва в гръмък смях и този път говори без никакви задръжки.
— Харесвам ви, хитрец сте вие — успява да изрече той между две хълцания. — А вие, ровете си на воля, но отбележете това, което ще ви кажа… Не, господа инспектори, нямаше да стана сладкар… Ще ви призная, че бих искал да съм на десет години. Да ходя на училище при някоя красива учителка и тя да ми казва, че съм гениален и че мога да се явя като хиляди други деца по света на един конкурс, който търси млади художници за фондация „Робинсън“.
27
СЛЪНЦЕТО СКОРО ЩЕ ЗАСПИ зад хълма… Фанет бърза, защото трябва да довърши картината си. Четката й никога не се е движила толкова скоростно. Петна в бяло и охра пресъздават мелницата и двувърхата й кула, голямото черешово дърво със сребърните ленти насред двора, както и колелото й с перките, които се потапят във водата. Обикновено Фанет работи съсредоточено, но не и днес. Днес е точно обратното. Може би, защото Джеймс не спира да й говори.
— Имаш ли приятели, Фанет?
Ами ти, Джеймс, да не би да ме питаш дали не си един от тях.
— Разбира се, а ти какво си мислиш?
— Често си сама…
— Нали ти ме посъветва да проявявам егоизъм? Когато не рисувам, съм с тях!
Джеймс се движи бавно из полето и затваря един след друг стативите. Винаги изпълнява един и същ ритуал, щом слънцето се устреми към залеза си.
— След като ме питаш, ще ти отговоря. Нервират ме. Особено Венсан, когото ти видя оня ден. Той ни шпионира. Истинска лепка… Направо гърне с лепило…
— Гърне с лак!
— Какво?
— Гърне с лак. То е по-необходимо за момиче, което рисува.
Понякога Джеймс си въобразява, че е много забавен.
— Също и Камий, той много дрънка. Особено за себе си. Бил свръхнадарен, все приказки от тоя род. Има и едно момиче на моята възраст — Мери. Тя пък плаче през цялото време. Подмазвачка е. А това не ми харесва.
— Не се говори така, Фанет.
Че какво съм казала? Нищо.
— Какво не трябва да говоря?
— Вече ти обясних, Фанет. Ти си малко момиче, което е много разглезено от природата. Да, да, не се прави, че не разбираш. Ти разтапяш сърцето, интелигентна си, хитра. Имаш невероятна дарба за живопис… сякаш някоя фея те е посипала със златен прашец. Но трябва да внимаваш, Фанет. Другите изпитват ревност, завист, защото техният живот няма да бъде така изпълнен с щастие като твоя.
— Глупости! Приказваш каквото ти хрумне! Във всеки случай, приятелят, който си струва, е Пол. Още не го познаваш! Някоя вечер ще дойда тук с него. Той е съгласен. Двамата ще обиколим света. Разбрали сме се. За да мога да рисувам, той ще ме отведе в Япония, Австралия, Африка…
— Не съм сигурен дали на света има мъж, който да приеме подобно нещо.
Ама понякога и Джеймс ме изнервя.
— Има! Пол!
Фанет му се изплезва, докато е с гръб към нея, и прибира стативите си.
Понякога Джеймс нищо не разбира. А и аз не разбирам какво прави: сякаш се е заклещил между тубите си с бои.
— Не можеш да помръднеш, а?
— О, не, добре съм си…
Държи се странно. Ама наистина този Джеймс е доста странен.
— Знаеш ли, Джеймс, що се отнася до фондация „Робинсън“, ще ми се да нарисувам нещо друго, а не мелницата на магьосницата. Твоята история с Чичо Троньон, дето трябва да рисуваш същата картина, не ми говори почти нищо…
— Така ли смяташ? Тиъдър Робинсън…
— Имам друга идея. Хрумна ми нещо по-добро. Ще нарисувам „Лилиите“. Но не както ги е нарисувал Моне, а в младежки стил!
Джеймс я гледа така, сякаш е изрекла най-страшното проклятие.