Фанет плаче.
От улицата Венсан ме гледа и не знае как да постъпи. Бих предпочела тази нощ Пол да е тук. Защото Пол ме разбира. Знае как да разговаря с мен. Знае какво да ми каже. Докато Венсан само ме слуша. Това е всичко. Само толкова може.
Говоря му за баща ми. Знам само, че мама е забременяла с мен твърде млада. Понякога ми се струва, че съм дъщеря на някой американски художник, който ми е предал таланта си, че мама му е позирала гола, чисто гола, че е била красива, много красива — има нейни снимки в един албум. А също и мои снимки като бебе. Но няма нито една снимка на баща ми…
Венсан слуша. Взема спуснатата покрай стената ръка на Фанет и я стиска силно, много силно.
Продължавам да говоря. Разправям как в мислите ми мама и татко са били лудо влюбени, как са били покосени от любов от пръв поглед, че и двамата са били невероятно красиви. А после баща ми си е заминал и мама не е успяла да го задържи. Тя може би дори не е знаела, че е бременна… Може дори да не е знаела името му… А може би просто го е обичала твърде много, за да го задържи… Баща ми е бил свестен човек, предан, почтен и ако е знаел, че съществувам, е щял да ме отгледа, но мама го е обичала твърде много, за да отнеме свободата му и да го сложи в клетка, като му съобщи новината.
Всичко е объркано в главата ми, Венсан, но няма как да бъде другояче, нали? Ако не е така, откъде идва трескавото ми желание да рисувам! И желанието ми да полетя? Та какво друго би могло да ми изпрати мечтите, които пълнят главата ми?
Венсан стиска ръката на Фанет. Стиска я доста силно. Отвратителната верижка, която носи постоянно на китката си, потъва в дланта на момичето, сякаш за да жигоса в плътта й името му, гравирано върху украшението.
А понякога, други вечери, гледам облаците, които скриват луната, и си казвам, че баща ми е бил някакъв скапан буржоа, у когото майка ми е слугувала. Че го срещам всеки ден по улица „Клод Моне“ и че дори не знам, че ми е баща. Но че той знае това. Че просто е една тлъста свиня. Любил е майка ми и я е карал да върши отвратителни неща. Че може би още крадешком подхвърля пари на майка ми. Ето защо понякога, когато забележа, че някакви типове ме гледат странно през улицата, направо откачам и ми се иска да повърна. Ужасно е. Само че тези неща не ги казвам на Венсан.
Тази вечер облаците не безпокоят луната.
— Баща ми е бил просто някой, който е минавал оттук — казва Фанет.
— Не се тревожи, Фанет — отговоря Венсан. — Аз съм тук.
— Някой, който просто е минавал оттук — продължава Фанет. — И аз съм като него. Трябва да замина, да отлетя от гнездото.
А Венсан стиска ръката й още по-силно.
— Аз съм тук, Фанет, тук съм. Тук съм.
А на две крачки от тях Нептун гони нощни пеперуди по улица „Шато д'О“…
ОСМИ ДЕН
20 май 2010 г. Полицейското управление във Вернон
Сблъсък
30
ИНСПЕКТОР ЛОРЕНС СЕРЕНАК е весел. От време на време хвърля по някой поглед през стъклото към най-голямото помещение в полицейското управление на Вернон — зала № 101, която обикновено се използва като стая за разпити. Там, с гръб към него, седи Жак Дюпен. Чука нетърпеливо с пръсти по облегалката на стола. Серенак се оттегля на пръсти в коридора и шепне съзаклятнически на Силвио:
— Ще го оставим да се изпоти още малко…
После дръпва помощника си за ръкава.
— Гордея се със сценария си — продължава той. — Хайде, Силвио, ела да видиш!
Двамата тръгват по коридора и се приближават към стаята за разпити.
— Колко станаха, Силвио?
Силвио не може да сдържи усмивката си.
— Сто седемдесет и един чифта! Преди четвърт час Мори донесе още три чифта.
Серенак се изправя и отново разглежда стая № 101. Там чака Жак Дюпен, а в същото помещение предишната вечер са стоварили всички гумени ботуши на Живерни. Разпръснати са по всички ъгли, по етажерките и масите, по первазите на прозорците, по столовете, натрупани са и по земята на равни купчини. Пластмасата свети с всички цветове — от яркожълто до пожарникарско червено, но преобладава класическият цвят каки. Ботушите са сортирани — според степента на износване, номера, марката. Върху всеки чифт има малко картонче с името на собственика.
Серенак не крие доброто си настроение.
— Снима ли ги, Силвио? Обожавам подобни лудости! Няма нищо по-добро, за да предразположиш някой „клиент“! Сцената прилича на съвременно произведение на изкуството. Предвид седемнадесетте барбекюта в градината ти, би трябвало да оцениш подобна колекция, нали?