Силвио се колебае, преди да продължи:
— Възможно е списъкът, който ви е дала Стефани Дюпен, да не е достоверен…
— Моля?!
Серенак разлива половината от кафето си. Силвио потъва още по-дълбоко в креслото, но продължава:
— Тогава ще го кажа по друг начин… Нищо не доказва, че списъкът на децата е пълен. Стефани Дюпен също е една от заподозрените по случая…
— Само че не виждам връзката между предполагаемия й флирт с Морвал и децата от класа й…
— Аз също, но в този случай като цяло не се виждат много връзки. Ако имахме време, можехме да сравним списъка на децата от класа на учителката със семействата в Живерни: име, настояща и предишна професия на родителите, моминските имена на майките. Всичко. Разправяйте каквото си щете, но думите от стиха на Арагон върху картичката: Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление — имат пряка връзка с класа в Живерни: децата от селото изучават стихотворението. Вие ми разказахте това, шефе, а и сте го чули от устата на Стефани Дюпен.
Серенак изпива чашата си на един дъх.
— Окей, следя мисълта ти. Да допуснем, че можем да подложим на съмнение този списък. Откъде искаш да започнем?
— Ами не знам. Освен това, имам усещането, че жителите на Живерни крият нещо от нас. Как да се изразя… нещо като… местна клетва за мълчание… като в Корсика…
— Какво те кара да мислиш така? Не е много по твоята част… искам да кажа… Не си много по предчувствията.
В погледа на Силвио Бенавидиш проблясва безпокойство. — То е, защото знам още нещо, което трябва да впиша в третата колона, шефе… Тази за децата. Предупреждавам ви, че историята е доста странна… дори нещо повече… Поразителна!
31
ТАЗИ СУТРИН ВРЕМЕТО в Живерни е превъзходно. Един път и аз да отворя прозореца и да събера сили да подредя това-онова. Слънцето се промъкна предпазливо и срамежливо в стаята ми, като че ли влиза за първи път. Тъй като не откри прах, която да завърти във вихрен танц, кацна върху дървения бюфет, масата и столовете и те станаха още по-светли.
Моите „Черни лилии“ все така си висят в ъгъла и се крият на сянка. Постоянно се страхувам, че като вдигне глава, някой може да ги види през отворения прозорец, въпреки че съм на четвъртия етаж.
Въртя се като муха без глава. Всичко в хола си е на мястото. Затова не ми се иска да ровя където и да било — над шкафа, в дъното на чекмеджетата или пък да сляза в гаража и да разбъркам прогнилите кашони, да вдигна здраво затворените чували за боклук или да отворя неотваряните от десетилетия дървени сандъци. Въпреки това обаче знам какво търся. Защото знам какво точно ме интересува, макар че нямам представа къде съм го прибрала доста отдавна.
Знам накъде биете: горката бабичка си е загубила ума. Е, щом така смятате… Само не ми разправяйте, че никога не ви се е случвало да обърнете цялата къща, за да намерите някой спомен, за който със сигурност знаете единствено, че не сте го изхвърлили. Няма нищо по-вбесяващо, нали така?
За да бъда напълно откровена, ще ви кажа какво търся: кутия, най-обикновена кутия за обувки. Пълна е със стари снимки. Виждате, че няма нищо особено оригинално. Изглежда, че сега (четох го някъде) целият човешки живот може да се побере в една джаджа с размер на запалка. Казват й флашка. Но аз си търся кутията за обувки. Когато станете на осемдесет и четири години, ще търсите запалката с вашето житейско снаряжение. Ами, желая ви късмет. Сигурно това е прогресът.
Без особена надежда отварям чекмеджетата на скрина, пъхам ръката си в нормандския шкаф зад редиците книги.
Нищо.
Трябва да се примиря, че това, което търся, не ми е подръка. Сигурно въпросната кутия е някъде в гаража под купища натрупани през годините боклуци.
Отново се колебая. Струва ли си труда? Трябва ли да разбъркам всички тези вехтории, достойни по количество за антикварен магазин, и то, за да намеря една-единствена снимка, само една? Не съм я изхвърлила, сигурна съм в това. Единствената, пазеща паметта на едно създание, чието лице бих искала да зърна още веднъж, за последен път.
Албер Розалба.
Не съм решила какво да правя и за пореден път оглеждам хола, където всичко си е на мястото. Само два ботуша съхнат пред камината. Е, съхнат… силно казано. Просто съм ги прибрала там.
Защото очевидно камината не е запалена.
Все пак още не е Коледа.
32
СИЛВИО БЕНАВИДИШ напразно натъртва на последните си думи. Шефът му, изглежда, все още не приема нещата сериозно. Сипва си разсеяно още една чаша кафе и като че ли отново брои наум чифтовете ботуши. Помощникът му поднася своята чаша чай до устните си и се мръщи. Така е, като го пие без захар…