— Да, Людо?
— Просто хрумване, Лоренс… На този етап от разследването не мислиш ли, че бихме могли да поровим още в канала на Живерни?
— Какво искаш да кажеш? — пита Серенак и гласът му издава раздразнение. Като че ли вече не харесва обръщението на „ти“ на Мори.
Силвио Бенавидиш внезапно се събужда.
— Ами… — продължава Мори, — разровихме всичко от местопрестъплението, имаме снимки, отпечатъци, мостри. Разбира се, гледахме и в канала… Но не сме ровили в дълбочините му. Искам да кажа, не сме разбутали пясъка, за да видим какво има отдолу. Това ми хрумна, като гледах снимките… Дадох си сметка, че джобовете на Морвал са обърнати към водата. Някакъв предмет или нещо друго, независимо какво, биха могли да се изхлузят и да паднат там, да потънат в пясъка на дъното, да изчезнат.
Серенак прокарва ръка по челото си.
— Хрумването ти никак не е глупаво. Защо не, в края на краищата? Силвио, събуди ли се? Събери ми екип възможно най-бързо. В него да бъде включен седиментолог или някой с подобна специализация… Разбираш ли? Някой учен, който да може да определи с точност до ден датата на всяка мръсотия, която ще извадим от тинята в канала!
— Добре — отвръща Бенавидиш, като вдига клепачите си с усилието на щангист. — Всичко ще е готово за вдругиден. Напомням ви, че утре двамата с вас имаме задачи: денят ще е посветен на културното наследство… В програмата влизат посещение в градините на Клод Моне за вас, а за мен — посещение в Музея за изобразително изкуство в Руан.
34
УЛИЦА „БЛАНШ-ОШДЕ-МОНЕ“. Вечерната светлина се прокрадва през процепите в капаците на прозорците в стаята на семейство Дюпен. Нормандските къщурки, които се продават, се гърчат върху гланцираната хартия между пръстите на Жак Дюпен.
— Ще си взема адвокат, Стефани. Ще обвиня Серенак в психическо насилие… Това ченге… да знаеш, че не му е чиста работата… Човек би казал, че…
Жак Дюпен се обръща в леглото. Няма нужда да проверява. Знае, че говори на гърба на жена си, по-точно — на тила й. На дългите й светли коси и само на една четвърт от лицето й, на ръката й, която държи книгата. От време на време, когато чаршафите са благосклонни — и на извивката над кръста, на страхотния й задник, който всяка вечер едва се въздържа да не погали.
— Човек би казал, че това ченге ме е нарочило — продължава Жак Дюпен — и че разчиства лични сметки.
— Не се тревожи — отговаря гърбът. — Успокой се.
Жак Дюпен прави опит да чете брошурата с къщите. Минутите се движат бавно върху циферблата на будилника точно отсреща.
21 часът и 12 минути.
21 часът и 17 минути.
21 часът и 24 минути…
— Какво четеш, Стефани?
— Нищо.
Гърбът не е много разговорлив.
21 часът и 31 минути.
21 часът и 34 минути…
— Бих искал да намеря хубава къща за теб, Стефани. Да не прилича на този шкаф над училището. Къщата на мечтите ти. В края на краищата това ми е занаятът. Един ден ще мога да ти предложа такава къща. Ако проявиш търпение, бих могъл…
Гърбът леко се размърдва. Ръката се протяга към нощното шкафче и оставя книгата.
„Орелиен“. Луи Арагон.
Тя угася нощната лампа.
— За да не ме напуснеш никога — прокрадва се в мрака гласът на Дюпен.
21 часът и 37 минути.
21 часът и 41 минути…
— Стефани, нали няма да допуснеш… Няма да допуснеш това ченге да ни раздели? Знаеш, че нямам нищо общо с убийството на Морвал.
— Знам, Жак. И двамата го знаем.
Гърбът е гладък и студен.
21 часът и 44 минути.
— Ще го направя, Стефани… Ще намеря… твоята… нашата къща.
Гърбът изчезва. Две гърди и венерин хълм приканват към разговор.
— Направи ми дете, Жак. Най-напред ми направи дете.
35
ЛЕГНАЛ ПО ГРЪБ, Джеймс поглъща последните слънчеви лъчи — още петнадесет минути и слънцето ще се скрие зад хълма. Знае, че това ще се случи малко след 22 часа. Джеймс не притежава часовник, но живее по ритъма на слънцето, също като Клод Моне. Става и ляга с него. Сега то залязва малко по-късно. А за момента най-голямата звезда си играе на криеница с тополите.
Променливата топлина е приятна. Джеймс отпуска клепачи. Дава си сметка, че рисува все по-малко и че спи все повече. Или, казано на езика на жителите на Живерни, той е все по-малко художник и все повече клошар. Каква наслада! Да минава за бездомник в очите на тези добри хорица! Да се превърне в клошаря на селото, така както всяко село си има свещеник, кмет, начален учител, пощаджия… Той ще бъде клошарят на Живерни. По времето на Клод Моне, както изглежда, също е имало такъв. Наричали го Маркиза заради филцовата му шапка, която свалял, за да поздрави минувачите. Но Маркиза бил най-известен с това, че събирал пред къщата на Моне фасовете от цигарите, които старият художник едва начевал. Тъпчел си джобовете с тях. Голяма класа!