Инспекторът поглежда часовника си. Не бива да се мотае повече тук, ако не иска да закъснее. Съхранил е ученическия си навик винаги да е точен. Напуска площада пред катедралата и минава под арките, където са големите магазини. „Рю де Карн“, чете табелата. Доколкото е разбрал, музеят трябва да е вляво. Върти се в малка уличка, където има къщи в стил фахверк. Винаги се е ориентирал зле в средновековния център на Руан. Всеки път му се струва, че той представлява лабиринт, създаден от човек, подлаган на систематични и тежки мъчения. Може би същият, който е настоявал катедралата да бъде най-високата. Появява се още една трудност: Силвио не е много съсредоточен и не помни откъде е минал. Откакто е в Руан, не престава да мисли, че нещо в аферата „Морвал“ куца. Като че ли някой дърпа конците, някой Малечко Палечко с макиавелски дух, който умишлено губи следите, които открива екипът, за да ги сложи където си иска. Само че кой?
Силвио излиза на площад „19 април 1944 година“. Колебае се за миг, после рязко се обръща надясно и върви напред чак докато среща една Палечка, водена от твърде енергична майка. Майката не забавя крачка и го настъпва, а той пелтечи извинения, без да губи нишката на мислите си.
Но кой?
Жак Дюпен? Амаду Канди? Стефани Дюпен? Патрисиа Морвал?
Живерни е малко село, повтарят всичките му жители, които се познават до един. Ами ако всички ревниво пазят някаква тайна? Например оня нещастен случай — удавянето на момчето през 1937 година? През въображението на Бенавидиш минават най-налудничави хипотези. Стига дори дотам, че се пита дали шефът му не играе нечестна игра с него. Лоренс Серенак понякога говори по доста странен начин на тема живопис. Това съвпадение никак не се харесва на Силвио: неговият шеф е любител на живописта и има навика да окачва картини в кабинета си. Освен това, преди да бъде назначен във Вернон, е разследвал незаконния трафик с творби на изкуството и сякаш случайно се сблъсква с убийството на колекционер на картини… В Живерни! И на всичкото отгоре е обзет от манията да стовари подозренията си върху Жак Дюпен и в същото време да флиртува с жена му… Споделил е това с Беатрис, но незнайно защо, тя обожава Лоренс. А са се срещали само веднъж…
Силвио вижда пред себе си градинка с излаз към монументален сив площад. Върху стъпалата на някаква сграда чакат десетина души. Разпознава входа на Музея за изобразително изкуство. Забързва, без да прекъсва разсъжденията си. Да, през цялото време Беатрис му разправя колко очарователен човек е Лоренс. Колко е интересен и забавен. Дори казва неща като „за ченге е доста чувствен и притежава почти женска интуиция“. Може би по тази причина, мъчи се да разсъждава трезво Силвио, има резерви към шефа. Как така Беатрис цени човек, който е толкова различен от самия него? Човек, който се интересува само от живопис и от жените, с които е спял Морвал. Или е искал да спи…
Бенавидиш се изкачва по стъпалата на музея. Без да знае защо, в ума му се ражда нова мисъл и го обсебва… Защо хората обожават лудите? И най-вече — защо жените обожават лудите?
Чака няколко минути във фоайето на музея. Високите тавани, дълбочината на помещението, висящия под огромните фрески полилей го карат да се чувства нищожен. Изведнъж забелязва някакъв дребен плешив мъж, облечен в престилка, стигаща почти до обувките му. Като че ли изскочил от скрит в мрамора капан. Дребосъкът тръгва към него и протяга ръка.
— Инспектор Бенавидиш! Ашил Гийотен. Уредник на музея. Добре, да вървим. Боя се, че не мога да ви отделя много време. Още повече че не разбрах какво точно искате.
В ума на Бенавидиш проблясва нова странна мисъл. Гийотен прилича на учителя му по рисуване от гимназията — Жан Бардон. Един тип, който на двадесет и пет години изглеждаше като на четиридесет. И двамата са дребни, носят престилки, дори говорят по един и същ начин. Силвио винаги бе изкупителна жертва на учителите, особено на онези, които нямаха авторитет. Казва си, че Ашил Гийотен сигурно е същият тип: дребен на ръст човечец, раболепен пред властите и тираничен, когато срещне по-беззащитни от себе си.
Гийотен вече е далеч. Пълзи по стълбите като мишка. На всяко стъпало Силвио има чувството, че той ще настъпи прекалено дългата си престилка и ще падне назад.
— Хайде, идвате ли? Каква е тази история с убийството?