Силвио никога не е бил толкова развълнуван от картина.
— Има ли още подобни платна? Искам да кажа — от Моне…
Кръглото лице на Ашил Гийотен почервенява още повече, като че в него се е събудил заспал демон…
— Замисляли ли сте се, инспекторе, какво очарование има в това да нарисуваш мъртвата си жена? Никакво, естествено…
Червенината се качва по слепоочията му.
— Никакво, освен ако не си в състояние да нарисуваш и собствената си смърт. През последните месеци от живота си Моне е рисувал само лилии. Не ги е довършвал. Те са като партитурите на Моцартовия Реквием, ако разбирате какво искам да кажа… Мацвания с четката на смахнат, реакция срещу смъртта, срещу умората, срещу слепотата. Херметични, болезнени, измъчени движения, като че ли Моне е потънал във вътрешността на мозъка си… Набързо нахвърляни върху платното лилии във всички цветове — огненочервени, изцяло сини, зеленикави като труп… Примес на мечти, сънища и кошмари… Липсвал е само един цвят…
Силвио би искал да учлени някакъв отговор. От устата му обаче не излиза нито звук. Усеща, че губи контрол над разследването, че то му се изплъзва…
— Цветът, който Моне е отхвърлил завинаги, който е отказвал да използва, отсъствието на цвят, а също и съвкупността на всички цветове е…
Мълчание.
Силвио се отказва да търси отговора и само драска нервно по страниците на бележника си.
— Черният, инспекторе. Черният цвят! Говори се, че през декември хиляда деветстотин двайсет и шеста година, когато е разбрал, че си отива, Моне е рисувал черни лилии.
— Как… Какво? — заеква Силвио.
Гийотен не го слуша, а разговаря със себе си.
— Разбирате ли какво ви казвам, инспекторе. Моне е наблюдавал собствения си край в отраженията на водните лилии и го е увековечил върху платното. „Лилиите“ в черно!
Химикалката на Силвио, завързана за ръката, увисва до крака му… Вече не е в състояние да запише каквото и да било.
— Какво ще кажете, инспекторе? — пита уредникът, чиято екзалтация малко е спаднала. — Лилиите в черно. Като далията…
— Това сигурно ли е? Искам да кажа, вярна ли е историята за черните лилии?
— Не. Разбира се, че не… Никой не е намерил това платно, прословутите „Черни лилии“… Това е легенда, просто легенда…
Силвио не знае какво да каже и затова задава първия въпрос, който му идва наум:
— Ами деца? Рисувал ли е деца?
41
ГЛЕДАМ СТЕФАНИ НА ПРОЗОРЕЦА на розовата къща на Моне. Прилича на господарката на колониално имение, наблюдаваща работата на цял рояк прислуга. Лоренс Серенак си е отишъл. Побъркани са! И двамата! Нали този път сте съгласни с мен?! Пълни идиоти! Да се разкриват така! И то на прозореца на къщата, точно срещу Кралския път, на показ пред всички! Търсят си го, направо си го търсят!
Чувам шума на потеглящия мотор. Стефани също го чува, само че няма смелостта да извърне глава. Остава замислена на прозореца и наблюдава играещите деца. Вярно е, че младата учителка е очарователна. Вярно, че умее да подчертава красотата си: каква рокля на гейша е облякла само, която я пристяга в талията и подчертава тялото й на бронзова статуетка. Да не говорим за влажните й очи… Доверете ми се, притежава всички козове и може да завърти главата на всеки младеж, който мине покрай нея. Бил той лекар или ченге, женен или ерген. Красива е като картина!
Възползвай се, красавице! Това няма да трае дълго.
Момчетата тичат из цветните лехи, а учителката нежно ги порицава. Но умът й е другаде.
Дошъл е моментът, когато целият ти живот ще се разклати. Разбрала си го, нали? Благодарение на най-невероятното превъплъщение на спасителя ти. Ченге. Съблазнителен. Забавен. При това — образован. Готов на всичко, включително и да те освободи от веригите. От съпруга ти.
Настъпил е моментът, какво те възпира?
Нищо?
О, ако зависеше само от теб… Ако смъртта не бродеше около теб, сякаш по някакъв начин я привличаш, скъпа… И все пак накрая може би няма да ожънеш онова, което си посяла.
Детски смях прекъсва лошите ми мисли. Момчетата гонят момичетата. Класика. И вие се възползвайте, малките ми… Тъпчете моравите с цветя. Късайте розите. Хвърляйте камъни в езерото. Съсипвайте лилиите. Осквернявайте храма на романтизма. Не се самозалъгвайте с надежди. В края на краищата това е само една градина. Това, че глупаци от другия край на света идват тук, за да се молят в този „храм“, не означава, че в него има нещо повече от застояла вода!
Знам, че съм лоша, зла. Простете… Много ме изнервиха онези двамата тази сутрин! Двамата идиоти де, Стефани Дюпен и ченгето. Трябва да ме разберете. Наистина се налага да бъда просто ням свидетел, да си играя скришом на детектив, но не е възможно през цялото време да остана безразлична… Не ме разбирате, така ли? Сигурно пак се питате каква ли роля играя в цялата тази история. Ще ви успокоя… Не разполагам със свръхмодерни антени, та да чуя през стените подробности от разговора на двамата влюбени, нито пък всички подробности от любовния им парад. О, не, всичко е много по-просто, драматично просто.
Обръщам се към десния бряг на Кралския път, където е водната градина. По дължината на улицата няколко дъски са откъртени, несъмнено от недобросъвестни туристи, които са бързали да снимат лилиите и са се отчаяли от опашката пред касата на музея. Отвореното пространство осигурява невероятен изглед към езерото. Наблюдавам Фанет, която е малко встрани от другите деца, между върбите и тополите. Поставила е статива си на японския мост, подпряла го е на глициниите… Рисува, спокойна и съсредоточена, въпреки врявата наоколо. Пресичам Кралския път и се приближавам, а за да виждам по-добре, почти докосвам решетката. Не биваше. Нахален малък сноб ме хваща за канарче.
— Госпожо, госпожо, можете ли да ни снимате с приятелите ми?
Тика в ръцете ми фотоапарат, последен вик на модата. Нищо не разбирам. Хлапето ми обяснява, но не го слушам. Докато му правя снимката, се опитвам да погледна към езерото с лилиите и рисуващата Фанет.