Пол я съзерцава с безкрайна нежност.
— Не разбирам всичко, което казваш, Фанет.
— Не е важно, Пол. Всичко това не е толкова важно. А знаеш ли какво е правел Моне с големите пана лилии, които не е харесвал?
— Не.
— Давал ги е на децата в розовата си къща! Когато са били на нашите години. Правели книжни лодки от отхвърлените пана. В тинята на Епт и Сена може да има още пана с лилии. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти, Фанет…
Пол замълчава.
— Напротив, нещата са важни, сериозни — казва след малко той. — Давам си сметка, че ти си от друга планета и че един ден ще заминеш далеч оттук. Ще станеш прочута и така нататък, и така нататък. Но знаеш ли, най-страхотното е, че през целия си живот ще мога да разказвам, че съм те познавал, че съм бил с теб, тук, на японския мост… И дори…
— И дори…
— И дори, че съм те целунал…
Това не е истина, Пол, не е истина! Но когато ми говориш подобни неща, цялата треперя.
Лилиите се носят бавно по езерото. Фанет настръхва, потреперва и притваря очи. Пол нежно докосва с устни устните на момиченцето.
— И дори — прошепва Фанет — ще можеш да разказваш, че съм ти обещала да се оженим и да живеем заедно в голяма къща, да имаме деца. Ще стане точна така.
— Ти си…
Глициниите се размърдват и шумят.
Венсан изскача от гърчещите се лиани като дивак, който излиза от джунглата. Гледа Пол и Фанет със странна настойчивост. Погледът му е особен и празен като погледа на човек, който ги е шпионирал от дълго време.
Плаши ме. Венсан все повече и повече ме плаши.
— Какво правите? — пита Венсан. И гласът му е празен.
43
ПОЛИЦАЙ ЛИЛИАН ЛЬО ЛИЕВР сърфира в сайт за малки обяви и търси някаква поставка за цветя с пет гнезда, като същевременно поглежда често елегантния си посребрен часовник марка „Лонжин“. 18.45 часът. Още четвърт час и ще затвори приемната на полицейското управление във Вернон. Е, в този момент няма навалица.
Не познава веднага силуета на човека, който бавно се изкачва по стъпалата. Но щом възрастният мъж влиза, застава с лице към нея и я поздравява, спомените й пламват като бенгалски огън.
— Добър ден, Лилиан!
— Комисар Лорантен!
Боже мой! От години не го е виждала. Ами че той се пенсионира преди почти двадесет години… В началото на деветдесетте, веднага след разкриването на участниците в обира на картини на Моне в музея „Мармотан“. Навремето комисар Лорантен, който ръководеше полицейското управление във Вернон, бе всепризнат капацитет по незаконния трафик с произведения на изкуството. Централната служба за борба с незаконния трафик непрекъснато се обръщаше към него за помощ или за мнение. Той и Лилиан бяха работили заедно петнадесет години.
Комисар Лорантен. Жив паметник. Олицетворяваше цялата история на полицията във Вернон и областта.
— Виж ти, господин комисар! Какво удоволствие е да ви видя!
Лилиан е искрена. Лорантен бе блестящ в разследванията, чувствителен, интуитивен, внимателен, педантичен. Вече няма такива хора! Разговарят дълго. Лилиан не може да устои на любопитството, което я гризе.
— Какво ви води тук след толкова време?
— Ш-ш-т! Мисията ми е специална… Почакайте ме, Лилиан… Имам да свърша нещо за няколко минути и ще се върна.
Лорантен потъва в познатите коридори. Лилиан не смее да настоява. Та този човек е ръководил управлението цели тридесет и шест години!
Бившият полицай вижда, че боята по стените в коридора е все така олющена. Нищо не се е променило! Кабинет № 33. Бившият полицай вади от джоба си ключ. Дали ще отвори? Или не? Двадесет години, откакто не е използван…
Сезам…
Вратата се отваря! Значи не са сменили ключалката на кабинета?! От… 1989-а. В края на краищата, казва си Лорантен, това е напълно логично. Защо да сменят ключалката на кабинет в полицейско управление? Докато бута вратата, Лорантен си казва, че последният му наследник трябва да е някой млад вълк, пристрастен към информатиката и оборудван с най-новите технологии, каквито дават по телевизионните сериали и от които той, Лорантен, няма никаква представа.