— Ама ти си откачил, Пол! Какво правиш?!
Отговор няма. Фанет настоява:
— Черешите не са узрели! Ама че си глупав!
— Не, не съм се качил за това! — прошепва Пол.
В следващия миг момчето вече е слязло от дървото. В ръката му блестят две сребърни панделки.
Понякога Пол наистина е глупав. Ако си мисли, че трябва да се прави на Тарзан, за да го обичам…
— Това — обяснява Пол като си поема дъх — се слага заради птиците. За да ги плаши, когато се навъртат около хубавите плодове.
Скача, вдига малко прах, а после пада на едно коляно и протяга ръце като средновековен рицар.
— За теб, принцесо, сребро, за да заблестят косите ти, за да те пазят винаги от лешояди, когато заминеш на другия край на света и станеш известна.
Фанет се опитва да сдържи сълзите си! Това е много, твърде много за малко момиче като нея! Изчезването на Джеймс, караниците с майка й заради рисуването, заради баща й, заради всичко, конкурсът на фондация „Робинсън“, „Лилиите“, които рисува, и най-вече Пол с неговите романтични хрумки!
Много си глупав, Пол. Много!
Фанет развива сребърните панделки с едната си ръка, а с другата гали бузата на Пол.
— Стани, глупак такъв!
После се навежда чак до устата му и поставя там една целувка.
Пол става полека и взема Фанет в ръцете си.
— Хайде, отиваме си. Наистина сме побъркани. Вчера е имало мъртвец, а преди няколко дни още един човек бе убит. Би трябвало да оставим ченгетата да си вършат работата. Опасно е, не можем да стоим така…
— Ами Джеймс? Аз трябва да…
— Не е тук, той не е тук… няма никого. Фанет, ако си сигурна в себе си, трябва да говориш с полицията! Никога не се знае. Може би смъртта на Джеймс има връзка с оня тип, дето са го убили. Знаеш какво искам да кажа, убийството, за което всички в селото говорят.
Отговорът на Фанет е безапелационен.
— Не!
Не! Не! Не ме карай да се съмнявам в себе си, Пол. Не!
— Но кой ще ти повярва, Фанет? Никой. Джеймс си живееше като клошар. И никой не му обръщаше внимание.
Двамата спират за миг на Кралския път, изчакват да минат колите и пресичат. Няколко рехави облаци се закачат на хълмовете покрай Сена. Двете деца тръгват към Живерни, без да бързат. Изведнъж Пол се спира.
— Ами учителката? Защо не поговориш с нея? Тя обича живописта. Тя ни каза за този конкурс за млади художници на фондация „Робинсън“. Може пък случайно да е засякла някъде Джеймс, да го е срещнала… Във всички случаи тя ще те разбере… А и ще знае какво да правим…
— Мислиш ли?
Много минувачи вървят заедно с децата по улицата. Пол се върти в кръг.
— Сигурен съм. ТОВА е най-доброто решение.
Навежда се към Фанет, сякаш за да й довери нещо.
— Ще ти доверя нещо, Фанет. Забелязах, че и учителката носи в косите си сребърни панделки. Мисля, че по тях можеш да познаеш принцесите по улиците на Живерни.
Фанет хваща ръката му.
Бих искала времето да спре. Пол и аз да не мърдаме оттук, а хората, които вървят до нас, да се превърнат в декор, като в киното.
— Трябва да ми обещаеш нещо, Фанет!
Ръцете им се сплитат една в друга като лиани.
— Трябва да довършиш рисунката си, Фанет. Трябва да спечелиш конкурса „Робинсън“ каквото и да се случи. Това сега е най-важното.
— Всъщност не знам…
— Така би ти казал и Джеймс, Фанет, знаеш това. Джеймс би искал точно това…
52
ХЛАПЕТАТА ЩЕ ЗАВИЯТ по улица „Шато д’О“ и ще ги изгубя от очи. Ето, въпреки че съм дръпнала пердето, силуетите им вече се размиват… А на Нептун му е все едно. Спи си под черешовото дърво.
Тази нещастна хлапачка си мисли, че ще се измъкне. Не ме разсмивайте! Смята, че рисува шедьовър, който е скрила под перачницата, и вярва, че може да полети над езерото на Моне. Над Живерни. Ще надвие безтегловността благодарение на едничкото си умение — късчето гениалност, за което й проглушават ушите!
Лилии, подредени в дъга! Клета ми Фанет!
Каква подигравка!
Обръщам очи към моите „Черни лилии“. Жълтите им тичинки блестят насред черните цветове, нахвърляни от ръката на отчаяния художник.
Каква суета!
Скок в езерото, ето какво очаква Фанет. Удавена, свита под лилиите като под слой лед във водите на езерото зимно време.
Скоро, ще се случи скоро.
Всеки по реда си.
ЕДИНАДЕСЕТИ ДЕН
23 май 2010 г. Мелницата „Шеньовиер“
Ожесточение
53
ЕХ, ВЕДНЪЖ И АЗ да не съм на прозореца и да не шпионирам хората… Както виждате, не прекарвам времето си единствено като следя какво става наоколо. Е, искам да кажа, че това не ми е основното занимание…