Доста сюрреалистично, мисли си комисарят. Така като че ли не е необходимо човек да има спомени, да се напряга и да си спомня сам… Чао, Алцхаймер! Сякаш целият ви живот е архивиран, класиран, разкрит и дори отворен за споделяне със света… Е, почти. Повечето снимки на сайта датират от преди десет, двадесет, тридесет години най-много. Но странно, тази снимка от 1936-1937 година като че ли е най-старата…
Странно…
Като че ли Патрисиа Морвал нарочно я е качила на сайта, за да я види той. Комисар Лорантен отново се съсредоточава върху снимките.
Да, наистина е той…
Снимката от „Репюбликен дьо Вернон“ съответства на снимката на малкото момче, което седи в средата на втората редица на училищната фотография.
Албер Розалба…
Но на снимката, изтеглена от сайта „Приятели от едно време“, няма никакво име. Сигурно имената на децата са били написани на гърба на снимките. Лорантен затваря броя на вестника от 5 юни 1937 година и разтваря следващите броеве. Без да бърза, чете местните страници, проучва подробностите. В изданието от 12 юни 1937 година се споменава за погребението на Албер Розалба в църквата „Сент Радегонд“ в Живерни и за мъката на близките му. Три реда. Лорантен продължава. Отваря и затваря вестниците, които се трупат на купчина пред неспокойния поглед на момичето зад гишето.
15 август 1937 година…
Комисар Лорантен най-после намира онова, което търси. Малка, нищо и никаква статия, няколко реда, без снимки, но затова пък с напълно ясно и изчерпателно заглавие.
СЕМЕЙСТВО РОЗАЛБА НАПУСКА ЖИВЕРНИ.
То никога не е вярвало, че случилото се с момчето им е нещастен случай
Юг и Луиз Розалба, работници в леярната на Вернон повече от петнадесет години, са взели решение да напуснат село Живерни. Напомняме, че преди два месеца ги сполетя трагедия: единственият им син Албер, след необяснимо падане, се удави в потока на река Епт край Кралския път. Удавянето отключи кратък дебат в Общинския съвет по повод предложението да се пресушат ръкавът на реката и градините на Моне. Като обяснение на заминаването си съпрузите споменават невъзможността да продължат да живеят на мястото, където е умряло детето им. Луиз Розалба декларира, че онова, което най-вече я кара да напусне селото, е смущаващото мълчание на жителите му. Според нея синът й Албер никога не се е разхождал сам из селото. Каза и пред мен същото, което е казала и на полицаите: че Албер не е бил сам на брега на потока и че непременно има свидетели. Със сигурност има хора, които знаят истината… Пак по думите на майката „нещастният случай“ е удобен за всички. Никой не иска в Живерни да избухне скандал. И никой няма желание да каже истината.
Вълнуващо убеждение на разбитата от скръб майка… Да пожелаем късмет на съпрузите Розалба в изграждането на новия им живот далеч от страшните спомени.
Комисар Лорантен чете няколко пъти статията, затваря вестника, а после дълго преглежда други броеве на „Репюбликен дьо Вернон“ от 1937 година, но нито една публикация не е посветена на аферата „Розалба“. Дълго стои неподвижен. За миг си задава въпроса, какво прави на това място. Толкова ли е празно ежедневието му, че се впуска след първата химера? Погледът му обхваща залата и десетината ентусиасти, които са съсредоточени да преглеждат купища пожълтели документи. Е, всеки дебне нещо… Химикалката на комисаря се плъзга върху хартиеното кубче за бележки.
2010 — 1937 = 73.
Смята бързо. Малкият Албер е бил на единадесет години през 1937 година, значи е роден през 1925 или 1926 година… Родителите му днес биха били на малко повече от сто години. Светлина заслепява очите на комисар Лорантен.
Може би все още са живи…
Момичето зад гишето гледа приближаващия се Лорантен с изражението на чиновник, посрещащ клиент в час, когато приключва работа. Само че е едва единадесет часът, а архивите са на разположение на желаещите през целия ден. Лорантен опитва един номер на чаровник, характерен за актьорите от златната ера на Холивуд, използван от звезди, които може би вече не са между живите. Нещо средно между стила на Тони Къртис и Хенри Фонда.