— Госпожице, имате ли интернет? Необходим ми е електронен справочник… Търся един адрес и трябва да го намеря бързо…
— Проверихте ли дали…
Комисарят буквално експлодира и залепва личната си карта под носа й.
— Комисар Лорантен! От управлението във Вернон! В пенсия, но това не пречи да продължавам да работя! Хайде, малката, направете усилие…
Момичето въздиша. Без паника и без да покаже признаци на гняв. Като че ли е свикнала с екстравагантностите на дъртаците, които се ровят в архивите и които в определен момент, бог знае защо, изпадат в криза. Все пак ускорява малко скоростта на пръстите си по клавиатурата.
— Кое име търсите?
— Юг и Луиз Розалба.
Момичето движи пръсти по клавиатурата, сякаш свири на пиано. Allegro.
— Искате ли адрес? — осведомява се Лорантен.
— За Юг Розалба не е нужно — отговаря мрачно момичето. — Винаги правя справка, преди да разровя в Интерпол… Въпрос на практика! Юг Розалба е починал през хиляда деветстотин осемдесет и първа година във Васкьой…
Лорантен мълчи. Няма какво да каже. Момичето зад гишето си знае работата…
— Ами жена му Луиз?
Момичето отново разхожда пръстите си по клавиатурата.
— Няма данни, че е починала, но няма и никакъв адрес…
Задънена улица!
Лорантен пак обхожда залата с поглед и чака да му хрумне нещо. За всеки случай изпробва върху момичето поглед а ла Шон Конъри. От другата страна на гишето му отговаря изпълнена с раздразнение въздишка.
— По принцип — обяснява момичето, — за да се открият хора на такава възраст, е излишно да се търси в справочника… По-добре е да се провери в старческите домове… Има цял куп в Йор, но ако вашата Луиз е живяла във Васкьой, може да започнем с по-близките домове…
Шон Конъри отново се усмихва. Още малко и момичето ще вземе да се изживява като Урсула Андрес. Клавиатурата в момента трака като картечница под пръстите й. Минутите минават.
— Направих справка в Гугъл Мап — подхвърля най-сетне момичето. — Най-близкият до Васкьой дом е „Градините“, в Лион-ла-Форе. Би трябвало да има данни за хората там. Как беше името?
— Луиз Розалба.
Клавишите издават шум.
— Сигурно имат сайт… А, ето…
Лорантен извива врата си в опит да види част от екрана на компютъра. Минават още няколко минути. Накрая момичето тържествуващо вдига глава.
— Намерих! Успях да извадя пълния списък на пребиваващите там пенсионери. Е, както виждате, не беше толкова сложно… Открих вашата дама! Луиз Розалба. Отишла е преди петнадесет години в дома в Лион-ла-Форе и очевидно си е все още там… На сто и две години! Но да ви предупредя: не мога да ви дам информация какво е състоянието й!
Лорантен усеща как пулсът му опасно се ускорява. Почивка, почивка, му бе казал кардиологът… Боже мой! Нима е възможно да е останал свидетел?
Последният жив свидетел!
56
ТРИТЕ БРОНИРАНИ КОЛИ на жандармерията слизат по улица „Бланш-Ошде-Моне“, а сирените им са надути до крайност. Те дори не си дават труда да заобиколят селото, а карат напряко през него. По улица „Бланш-Ошде-Моне“ и Кралския път.
Живерни дефилира покрай тях.
Кметството… Училището…
Щом чуват сирените им, всички ученици обръщат глава и имат едно-единствено желание: да изтичат до прозореца. Стефани Дюпен ги задържа спокойно с едно движение на ръката си. Нито едно дете не е забелязало колко е притеснена. За да запази равновесие, учителката се подпира на катедрата.
— Спокойно, деца, спокойно! Да се върнем към занятията…
Изчиства гласа си. Полицейските сирени още кънтят в главата й.
— Деца, говорех ви за конкурса „Бъдещи художници“, организиран от фондация „Робинсън“. Напомням ви, че остават само два дни да предадете рисунките си. Надявам се тази година мнозина от вас да опитат късмета си…
Стефани не може да прогони от мислите си лицето на съпруга си, който тази сутрин й се усмихваше, докато тя бе още в леглото, и я целуна, поставяйки ръка на рамото й с думите: „Приятен ден, любов моя!“.
В същото време тя продължава да рецитира един многократно повтарян урок:
— Знам, че никое дете от Живерни не е печелило конкурса. Но и съм сигурна, че когато международното жури види някоя кандидатура от училището в Живерни, това ще бъде сериозно предимство за вас!
Стефани вижда отново как Жак препасва патрондаша си и как откача ловната си пушка от стената…
— Деца, Живерни е име, което кара художниците от цял свят да мечтаят.
Още два сини болида пресичат селото. Стефани подскача и въпреки волята си е обзета от паника. А колите дори не са намалили скоростта, с която минават през селото.