— Нали сте от тук, мис? Сигурно знаете някое оригинално място за рисуване…
Ами мъча се да съм любезна.
— Ей тук, нагоре, на около петдесет метра, има указателна табела. Има план на всички пътеки и всички панорамни изгледи.
Счупих рекорда. Произнесох едно изречение за десет секунди! Смятам да го пратя за зелен хайвер, но американецът се усмихва пак.
— Хиляди благодарности, мис. Хубав ден!
Отдалечава се. А аз ругая и кълна тези гадни нашественици! Заради тексасеца изгубих края на сцената. Патрисиа Морвал вече е на площада пред кметството, а Стефани се е върнала в училището. Сто на сто е разтревожена. И очевидно е разкъсвана от върховната дилема.
Преданият й съпруг е закопчан от красивия инспектор.
Бедничката ми, само ако знаеше… Само ако знаеше, че се плъзга по дъска, която са насапунисали специално за нея… Спуска се неумолимо.
Пак се колебая. Няма да скрия от вас, че и мен ме тормози една дилема. Да мълча или да вземе автобуса и да ида да разкажа всичко в управлението на Вернон… Ако не се реша сега, по-късно никога няма да събера тази смелост… Давам си сметка за това. Ченгетата съвсем се оплетоха. Още не са разпитали най-важните свидетели, а и не са открили необходимите им трупове. Сами никога няма да открият истината. Няма и да предположат каква е тя. Не си правете илюзии, никое ченге, колкото и гениално да е то, вече не може да спре прокълнатото въртене на зъбчатите колела.
Американците се разпръсват из селото като търговски пътници след определяне на участъците им. Онзи с каскета от Йейл явно не е злопаметен, защото ми махва приятелски с ръка. Патрисиа Морвал дълго стои замислена на площада пред кметството, а после се прибира в дома си.
Няма как да не мине покрай мен.
Ама че изражение има!
Лицето й е затворено — лице на примирена жена, която знае, че никога няма да има друга любов, освен тази, която са й отнели. Сигурно мисли за нашия разговор от преди няколко дни. За нещата, които й доверих… Името на убиеца на мъжа й. Какво ли е направила? Дали поне ми е повярвала? Едно нещо е сигурно. Не е казала за това на полицията. Вече щях да съм разбрала!
Насилвам се да й кажа нещо. Забелязали сте, нали, че вече не говоря много. Дори когато ме свалят дърти американци.
— Как си, Патрисиа?
— О, добре съм, добре съм…
И вдовицата на Морвал не е особено приказлива.
58
— КЪДЕ Е СЪПРУГЪТ МИ?
— В затвора на Еврьо — отговаря Силвио Бенавидиш. — Не се тревожете, госпожо Дюпен, става въпрос само за обвинение. Следователят ще започне всичко отначало…
Стефани Дюпен впива очи в двамата мъже срещу себе си — инспекторите Силвио Бенавидиш и Лоренс Серенак. По-скоро вика, отколкото говори:
— Нямате право!
Серенак вдига очи към стените и се втренчва в окачените там картини: погледът му се губи в извивките на голия гръб на червенокосата жена, нарисувана от Тулуз-Лотрек, и в неповторимата игра на светлината. Оставя Силвио да отговори. Неговият помощник ще го направи толкова добре, че ще се опита да убеди и сам себе си.
— Госпожо Дюпен, човек трябва да гледа истината в очите. Много от събраните улики насочват обвинението към мъжа ви. Най-напред липсващият чифт ботуши…
— Откраднаха му ги!
— Кутията за рисуване, намерена на местопрестъплението — продължава безстрастно Бенавидиш, — с гравираните заплахи, които са писани от ръката на съпруга ви. Повечето експерти са на това мнение…
Аргументът разтърсва Стефани. Тя сега научава за кутията и като че ли търси нещо в паметта си. И тя като Серенак вдига очи нагоре и разглежда картините. Задържа погледа си дълго върху репродукцията на „Арлекин“ на Сезан с неговата палячовска шапка във формата на полумесец и сякаш търси в лицето му без устни сили да не рухне.
— Разхождала съм се с Жером Морвал два пъти. Може и да са три. Само си говорехме. Най-смелият му жест бе да хване ръката ми. Изчистих нещата и повече никога не се видях с него насаме. Впрочем Патрисиа Морвал е моя приятелка от детството, тя ще ви потвърди. Господа инспектори, всичко това е смешно, абсурдно, нямате никакво основание…
— Съпругът ви няма алиби!
Този път отговаря Лоренс Серенак. Отвръща на удара с удар, за да избегне дългите обяснения на Силвио. Стефани дълго се колебае. От самото начало на разговора Лоренс избягва погледа й. Тя кашля, кърши нервно ръце и ги впива в полата си, а после казва с празен глас: