Без да промълви нито дума, Серенак подава на учителката листа и химикалката си. Тя се подписва, без да прочете написаното. После излиза от кабинета, а Серенак отново обръща поглед към книгата — този път към последните редове на глава 64. Той я гледаше как бяга. Бе навела рамене и сякаш не бягаше много бързо. Беше се смръзнал на място от невероятното й признание. Хайде де, ама тя лъжеше! Не. Тя не лъжеше.
Колко ли време бе изминало, преди Силвио Бенавидиш да похлопа на вратата? Минути? Или час?
— Влез, Силвио.
— Е?
— Поддържа версията си. Прикрива мъжа си…
— Може би така е по-добре, в края на краищата… — казва Силвио.
Хвърля куп листове върху бюрото.
— Защото току-що обвинението падна. Пелисие, графологът на Руан, промени мнението си. След като направил по-задълбочена експертиза, заключил, че издълбаните думи върху капака на кутията, която намерихме в реката, не може да са написани от Дюпен.
Настъпва мълчание и във въздуха витае тревожно очакване.
— Дръжте се здраво, шефе. Според него посланието е написано от дете на около десет години. Категоричен е…
— Мамка му! — прошепва Серенак. — Що за идиотска история?
Мозъкът му като че ли отказва да работи. Но Бенавидиш не е свършил.
— Не е само това, шефе. Получихме първите анализи от кръвта върху капака на кутията. Според тях кръвта не е нито на Жером Морвал, нито на Жак Дюпен… Хората продължават да работят…
Серенак става и залита.
— Още едно убийство, това ли се опитваш да ми кажеш?
— Нищо не знаем, шефе. Да ви кажа право, вече нищо не е ясно.
Лоренс Серенак се върти като луд из стаята.
— Добре, добре. Разбрах! Нямам друг избор, освен да освободя Жак Дюпен. Следователят ще се муси. Задържане за по-малко от пет часа…
— Ще предпочете това пред съдебна грешка…
— Не, Силвио, не. Разбирам какво мислиш… че съм постъпил необмислено, като съм организирал прибързаната хайка, за да закопчая един тип, и че в крайна сметка всички доказателства ни се изплъзват между пръстите няколко часа по-късно… Да, трябва да го освободим. Но това не променя нищо! Нищо! Убеден съм, че Жак Дюпен е виновен!
Силвио Бенавидиш не отговаря. Най-сетне е разбрал, че що се отнася до минираното от интуицията на шефа му поле, не може да се води разумен разговор. Бенавидиш обаче мисли за пореден път за сбора от противоречиви данни в трите колони от листа, който винаги носи в джоба си. Не, няма да получи прост отговор на всички хаотични и противоречиви следи и улики. Колкото повече разследването набира скорост, толкова повече Силвио има чувството, че някой си играе с тях, че дърпа конците и че се забавлява, като ги насочва в разни погрешни посоки, за да следва безнаказано плана си, който дирижира безпогрешно.
— Влезте.
Лоренс Серенак вдига поглед, изненадан, че някой чука на вратата на кабинета му в толкова късен час. Мислеше, че е сам или почти сам в цялото управление. Вратата на кабинета му не е затворена. Силвио е застанал в рамката на вратата, а погледът му е странен. Не е само заради умората, има и нещо друго.
— Още ли си тук, Силвио?
Поглежда часовника върху бюрото си.
— Минава шест часът. Трябваше да си в болницата, Силвио… Мамка му, трябваше сега да държиш ръката на Беатрис. А също и да поспиш малко…
— Открих, шефе, открих!
— Какво?
На Серенак му се струва, че дори персонажите от картините обръщат глави — и Арлекин на Сезан, и червенокосата жена на Тулуз-Лотрек…
— Открих, шефе, за бога, открих!
59
СЛЪНЦЕТО ТОКУ-ЩО се е скрило зад последното перде от тополи. Настаналият полумрак би бил знак за всеки художник, че е време да сгъне статива си, да го сложи под мишница и да си иде вкъщи. Пол върви по моста и наблюдава Фанет, която рисува трескаво и с увлечение, като че ли целият й живот зависи от тези последни минути сияние.
— Знаех си, че ще те намеря тук.
Фанет го поздравява с една ръка и не престава да рисува.
— Мога ли да погледна?
— Да, да, но аз бързам. В капан съм — между края на учебните занятия, майка ми, която прави всичко възможно да ми попречи, и деня, който свършва прекалено рано. Никога няма да довърша картината си. А трябва да я предам вдругиден…
Пол опитва да бъде възможно най-незабележим, като че ли въздухът, който диша, би могъл да наруши равновесието на композицията. А все пак има да пита Фанет за толкова много неща…