Стефани го е успокоила с думите „Всичко ще се оправи“. Запазила е маса в „Л’Ескис норманд“, без да даде възможност на съпруга си да избере заведението. Дали идеята е била добра? Всъщност тя просто знае, че в подобни моменти се прави така. А също и че в ресторанта ще се чувстват по-добре, отколкото в дома им. Че декорът ще помогне, че им е необходим известен протокол. Има я и надеждата, че ако е сред хора, Жак няма да вдигне скандал, да рухне, да се размекне, а ще прояви разбиране и ще запази достойнство…
— Свършихте ли, господине?
Келнерът отнася карпачото. Жак не проронва нито дума. Стефани поддържа разговора за двама. Говори за училището, за децата, за конкурса на фондация „Тиъдър Робинсън“, за картините, които трябва да се предадат след два дни. Жак я слуша и я гледа нежно, както винаги. Стефани смята, че я разбира. Винаги се е чувствала така с Жак. Винаги е имала усещането, че знае всичко за нея наизуст. Да, наизуст, това е точната дума. Винаги е обичал да му разказва за децата и за училището. Като че ли толерира нейното бягство… Сигурно и затворниците обичат надзирателите в затвора да им разказват за птиците в небето. Келнерът поставя пред всеки от тях две тънки парчета филе от патица с пет вида подправки. Жак подарява една усмивка на Стефани и опитва ястието. Задава няколко уклончиви въпроса за училището. Проявява интерес към учениците, към характерите и вкусовете им. Като се изключи глупавият арест, Стефани е принудена да признае, че животът с Жак е лесен. Толкова тих, толкова спокоен.
Само че това не променя нищо.
Тя е взела решение.
Въпреки че Жак я разбира по-добре от всички, въпреки че я закриля, въпреки че е неспособен да й стори зло, въпреки че я обича до полуда и че това е ясно като бял ден, въпреки че нито за минута Стефани не се е съмнявала в любовта му… нейното решение е взето. Тя трябва да си тръгне.
Жак налива вино на жена си, сипва и на себе си половин чаша. Бургундско, мисли си Стефани. Прочела е името му върху етикета. От изба в Мьорсо. Тя не разбира много от вино, нито пък Жак. Той не пие или по-скоро почти не пие. И е може би единственият въздържател сред приятелите си от ловната дружинка. Сега Жак яде. Странно, но това успокоява малко Стефани. Тя се безпокои за съпруга си, както човек се безпокои за близък. От обич. Жак малко се отпуска и развеселява, лицето му вече не е така намръщено. Говори на Стефани за къща, която е харесал, някъде наоколо, според него и цената била добра. Тя знае, че Жак работи много, прекалено много, че носи навсякъде агенцията си „под мишница“, че до момента не е имал късмет и не е сключил голяма сделка, но късметът му ще проработи един ден. Жак е упорит и заслужава това. Всъщност напълно й е безразлично дали ще смени къщата и дали ще заживее с богат мъж…
Ръката на Жак пълзи по бялата памучна покривка и търси отново ръката на Стефани. Учителката се колебае. Би било толкова по-лесно да го накара да разбере всичко, без да му казва нищо — да прави на пръв поглед незначителни жестове: да не отвръща на някоя милувка и да отклонява поглед. Само че Жак няма да разбере… Или по-скоро обратното. Ще разбере, но това няма да промени нищо. Той пак ще я обича. Дори още повече, дори още по-силно. Пръстите на Стефани бягат от ръката му и потъват в косите й, проскърцват при допира със сребърните панделки. Цялото й тяло настръхва и тя се чувства смешна.
Защо?
Защо изпитва тази непоносима нужда да изостави всичко тук?
Стефани изпразва чашата си с вино и се усмихва сама на себе си. Жак продължава да говори за онази къща на брега на Епт, както и за това, че трябва да идат при антикварите, за да я обзаведат. Стефани го слуша разсеяно. Защо да бяга? Отговорът на този въпрос е толкова банален. Стар като света. Младите момичета имат други мечти за живота си. Жадуват за любов, като Беренис на Арагон. Изпитват непоносима досада към човека, с когото живеят, въпреки че няма в какво да го упрекнат. Никакво извинение, никакво алиби. Само досада и убеждението, че истинският живот е другаде. Че съвършеното разбирателство е другаде. Става въпрос не за дребнави прищевки, а за най-главното. Че нищо не е толкова важно като това да споделят с някого едно и също вълнение, когато съзерцават картина на Моне или когато четат стиховете на Арагон.
Келнерът ловко и незабележимо отсервира чиниите им.
— Не — подхвърля Жак, — не искаме повече вино. Само десерт.