— И още как, по дяволите — извика тя.
Качеството на връзката беше малко по-добро, но не чак толкова.
— Да разбирам ли, че сте ги хванали?
— Току-що ми се обадиха — потвърдих аз. — Как са момичетата?
— Вече са леко… изнервени. Също като майка си, честно казано… да ги върна в… стига да си сигурен, че вече е безопасно, Джим.
И тогава аз произнесох вероятно най-погрешните думи в живота си.
— Всичко е наред, скъпа — казах аз и се усмихнах на Ел Ей, която се смееше на историята на Дан заедно с другия ветеринар. — Ела си у дома.
Докато двамата с Ел Ей крачехме към офиса на пристанището, за да уредим сметката, аз погледнах над реката и дърветата. Но не спирах да мисля за онова, което така и не беше станало.
Зад плота на рецепцията имаше малък телевизор, на който показваха полицейска снимка на дяволитото лице на Марк Пендърграс на фона на библиотека и дипломи на стената, които изглеждаха много внушително. Грозен хлад стисна гърдите ми и аз погледнах към Ел Ей, но тя сви рамене. Гласът от телевизора съобщи, че психологът от Тревъртън, на четирийсет и една години, разведен баща на две деца, е открит днес мъртъв в дневната на дома си в Лейкуд, от страната на Арканзас. На екрана на телевизора се появи лицето на Джо Холдър от отдел „Убийства“, когото познавах от полицейските брифинги. Някой извън кадър протегна микрофон към него и попита:
— Значи определено става дума за престъпление, господин инспектор?
Холдър, който очевидно не се стараеше да спечели годишната награда за най-добро отношение към медиите, изгледа репортера и каза:
— Да, бих казал, че когато някой е бил заклан като прасе, определено става дума за престъпление. Съвсем определено.
— Какво е причинило смъртта?
Холдър поклати глава и отнякъде зад кадър се чу друг мъжки глас. Стори ми се, че гласът каза нещо като „Господи, Лари, не видя ли…“, но после звукът прекъсна.
42
Върнах се в Тревъртън и отидох да се срещна с Уейн в „Джон Бой“. Той ми беше донесъл копия от предварителните доклади за смъртта на Пендърграс, които му бяха изпратили колегите от Арканзас.
— Изпратиха ми всичко по телефона — обясни ми той, докато ми подаваше папката. — Но половината неща не се виждат на това малко екранче.
Разлистих докладите и научих, че трупът на психолога е бил открит от неговия партньор по голф, завързан с разперени ръце и крака, с лицето нагоре, върху масата му за билярд. Бяха използвали въже от сизал и дебела лепенка. По тялото имаше многобройни порязвания, натъртвания и охлузвания, но причината за смъртта не беше свързана с тях. Беше умрял в резултат на мозъчна травма, предизвикана от двайсет и пет сантиметров пирон, с който по средата на челото му беше заковано „чуждо тяло“ — върхът на пирона беше стигнал чак до тила му.
— Студенокръвни копелета — отбеляза Уейн. — Направили са това, а на следващия ден са отишли на работа, все едно нищо не е станало.
Подхвърлих папката обратно на масата. В този час в „Джон Бой“ беше почти празно и двамата бяхме сами в ъгъла на залата за хранене. Бях решил да се върна в града веднага — не защото бях толкова глупав да си мисля, че арестите ще сложат край на кампанията на Хейзън срещу мен, а защото с всяка минута ми ставаше все по-трудно да понасям раздялата с Джейна, момичетата и важните събития. Подобно на всички престъпници и бегълци от закона по света, и аз си въобразявах, че макар и да усещам горещия дъх на призовкарите във врата си, познавам начина им на работа твърде добре, за да им се оставя.
Джейна пристигна от Далас половин час след мен. Обади ми се, за да ми каже, че се прибират направо в къщата, но иска да ме види малко по-късно, след като си вземе душ и се преоблече. След като лошите, и особено онзи с якето на „Харли-Дейвидсън“, вече бяха задържани, можех да си позволя да се отпусна малко.
— „Чуждо тяло“? — каза Уейн. — Какво ли имат предвид?
Мислех си за въжето, пирона и лепенката, които бяха открили детективите от Арканзас. Изобщо не се съмнявах, че ще съвпаднат с онези, които Уейн беше намерил на мястото на убийството на Голд. Отпих от студения си чай и оставих чашата, като се сетих за още едно нещо, в което не се съмнявах.
— Езикът на Дебора Голд — казах му аз.
Уейн ме погледна любопитно.
— Дявол да го вземе. Как се сети, шефе?
— Не знам — отговорих искрено аз. — Предполагам, че просто улавям гещалтите.
Погледнах към светещите табели на различни марки бира над бара и си спомних за снимката на семейството на Марк Пендърграс, която бях видял в кабинета на психолога. Вероятно вече ги бяха уведомили. Питах се как са го приели.