— А това беше единствената вечер, в която реших да заведа онова момиче там.
Двамата мълчаливо обмислихме чутото. Най-сетне аз попитах:
— Искаш да ми кажеш, че тя ти е заложила капан?
— Откъде да знам, по дяволите? Но мога да ти кажа, че със сигурност би било в гадния стил на Деб.
— След като я няма, ще си върнеш ли контрола върху компанията?
Той смачка наполовина изпушената си цигара и се загледа в нея, преди да вдигне очи към мен.
— А ти как мислиш? — попита той.
Докато карах обратно към „Три“, извадих малкото найлоново пликче, в която бях прибрал дъвката на Джеймисън, проверих дали е запечатано както трябва и отново го пуснах в джоба на ризата си. Почти никога нямах чак такъв късмет, но евентуалното съвпадение на ДНК с пробите от местопрестъплението щеше да ни спести много време и неприятности, а човек никога не знае.
17
Следващият труп — с твърде тежки изгаряния, за да бъде идентифициран на място — се появи по-късно същата вечер.
Когато си тръгвах от „Три“, направих обратен завой пред вратата и слязох по стълбите, за да избегна тълпата от репортери, която се беше събрала до асансьорите. После отидох с колата до „Гладният алигатор“, за да взема две пици с речни раци за Джейна и момичетата. Оставих им храната заедно с една двулитрова кола и се върнах на „Ланшър“ точно навреме, за да хвана повторението на един стар сериал за двама агенти на ФБР, мъж и жена, които през цялото време бяха в командировка, никога не се усмихваха и винаги спореха за всичко. Най-често за НЛО. Тази вечер преследваха сериен убиец, който явно притежаваше свръхестествени способности, и назряваше конфликт. Отпуснах се на креслото и кръстосах крака.
Двамата агенти мрачно разглеждаха обезобразен женски труп на тъмна, съвсем пуста улица, която изглеждаше мокра, макар че не валеше. Пес се появи отнякъде, скочи на облегалката на креслото, от там се прехвърли в скута ми и се сви на кравай точно над коленете ми. После въздъхна, затвори очи и след няколко минути вече преследваше в сънищата си въображаеми плъхове — или каквото там се въртеше в невроните му, — а мустаците и краката му от време на време помръдваха. Изведнъж се събуди, главата му рязко подскочи нагоре, докато се ориентира към алеята, и измяука кратко и въпросително. Сякаш се взираше право през стената вляво от вратата.
Това беше обичайната му реакция, когато ме чуеше да пълня купичката му за храна, но точно в този момент можеше да означава само едно: Ел Ей беше пристигнала.
Отидох да светна навън и да отворя вратата. Тя вече беше излязла от белия си нисан и държеше малък куфар в едната си ръка и голям тъмносин калъф за дрехи в другата. Беше с джинси, червени обувки с връзки и старо кожено яке върху бежовия памучен пуловер. Когато влезе в антрето, остави куфара на пода и сложи калъфа за дрехи върху него. После отпусна ръце на раменете ми и се вдигна на пръсти, за да ме целуне по челото.
— Гледах те по телевизията, Бис — каза тя. — Наистина приличаше на неумолим отмъстител.
— Следващия път ще си облека тренча — обещах аз.
Ел Ей затвори вратата след себе си, като не обръщаше внимание на ехтящата тишина в къщата, хвърли якето си на дивана и се отправи към банята, като подхвърли:
— Първо пишкането, после приказките.
Изпратих я с поглед, забелязах няколко вълма прах под дивана, наведох се и ги улових с ръка, а после известно време се опитвах да ги изтърся в кошчето за боклук. Накрая се отказах и отидох в кухнята, за да си измия ръката на мивката.
Когато Ел Ей се върна, донесохме останалите ѝ неща от колата и ги оставихме в спалнята за гости. После тя ме накара да седна на дивана и улови ръцете ми в своите, за да прецени температурата им, разгледа ги и се взря в очите ми.
— Хвана ли вече кръстоносците?
— Работя по въпроса.
Тя ми нареди да изплезя език, огледа го критично и притисна пръстите на едната си ръка върху сънната ми артерия от лявата страна на шията.
— Продължаваш ли да не пушиш?
— Да.
— Как ти е кръвното? — попита тя.
— Сто трийсет и пет на осемдесет.
— Кога го мери?
— Миналия месец.
Тя кимна, не съвсем доволна от отговора, после вдигна Пес и пое на диагностична обиколка из къщата, която трябваше да бъде завършена и докладвана, преди да продължим с разговора. Първо кухнята. Пес доволно висеше от ръката ѝ като хавлия. Тя погледна в хладилника, намръщи се, затвори вратата и провери съдържанието на шкафа, в който държах зърнените храни. Ел Ей ме погледна.
— Ядеш ли ги наистина?
— Да — отговорих аз със сравнително чиста съвест.