Морнинг Сингър се наведе, за да разгледа пръстена по-добре, после извади малък бележник и си записа нещо в него.
— Добре, а сега и причината тялото да е още тук — каза той. — Погледни там в края на плочата и ми кажи какво виждаш.
Под плетеницата от овъглени носещи колони се виждаше черен куб със страна около метър и двайсет и нещо като вратичка, която беше килната под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Зад нея различих почернелите цеви и затвори на десетина и повече огнестрелни оръжия, които лежаха под произволни ъгли едно спрямо друго. Прикладите им бяха изгорели без остатък, а някои от цевите бяха видимо изкривени от горещината на огъня.
— Някои от тези са автоматични оръжия — каза Морнинг Стар. — Освен това имаше много златни кюлчета и други неща, заради които си помислихме, че трябва да повикаме федералните да ги видят. Което означава…
— Зито — казах аз.
— Точно така.
— Кога ще пристигне?
— С първите лъчи на слънцето, предполагам.
Хвърлих един последен поглед наоколо, но не видях нищо друго, което да ми се стори важно. Двамата с Ел Ей стиснахме ръката на Морнинг Стар, благодарихме за обиколката и се върнахме по същия път, по който бяхме дошли.
Когато стигнахме обратно дома ми, аз се обадих в централата и ги накарах да проверят какви автомобили са регистрирани на името на Фрикс. Жена, която не познавах, ми даде исканата информация.
— Добре, благодаря — казах аз, когато тя свърши. — Не, няма нищо ново.
Затворих телефона и се обърнах към Ел Ей.
— Мазда миата и лендкрузър — казах аз. — Сигурно бяха двете коли в онова, което беше останало от гаража. В него имаше само две места, а на алеята пред къщата не беше паркирана друга кола. Значи наистина е Фрикс и вероятно е бил сам в къщата.
— Какво си мислиш?
— Нека да не замесваме секс групата — казах аз. — И за момент да забравим за пожара. За съжаление, дори при това положение той си остава човек, когото някой може да поиска да убие. Никога няма да стане гражданин на годината, има съучастници и врагове, но няма приятели, не се доверява на никого, държи повечето си пари в златни монети и кюлчета в трезор в къщата си. При огнестрелните си оръжия.
— Автоматични оръжия? Истински автомати и картечници? — Тя вдигна показалец, все едно натискаше въображаем спусък. — Като на Дилинджър?
— Общо взето. Но той бил колекционер и не ходел на лов или на състезания, а участвал в изложения и други подобни. Освен това бил арестуван веднъж, защото записвал със скрита камера жените в тоалетната на офиса си. Така и не стигнал до съд, но аз съм сигурен, че е продавал записите. Не знам какво означава всичко това от гледна точка на психологията.
— Означава много враждебен и неразвит индивид.
— Какъв е психологическият термин за такъв човек?
— Нарцисист, параноик. Това, което Фройд нарича „фалически тип“ — прекалено конкурентен и суетен, вманиачен на тема положение и власт. Сексуално незрял, с воайорски наклонности. Неспособен да приеме, че греши.
— Това ми звучи като бившия съпруг на всяка разведена жена, която познавам.
Ел Ей сви рамене и взе чашата си.
— Не ми се иска да има връзка между двата случая — казах аз.
— Забрави да няма.
— Може да е обир, който да е завършил фатално — предположих аз.
— Готов ли си да се обзаложиш за това? — попита Ел Ей.
Погледнах я и се опитах да си спомня кога е бил последният път, когато съм печелил облог срещу нея, ако изобщо е имало такъв. Уейн също не смяташе, че убийството беше случайно. Нито пък нещастен случай със забравена цигара или повреда в електрическата система. Иначе нямаше да накара диспечерката от централата да ми се обади.
— На какво ще се обзаложим?
— Една вечеря в… как се казваше онова място с хубавия телешки стек?
— „Шантиклер“.
— Точно така.
Не познавах много други хора освен Ел Ей, които продължаваха да използват чекова книжка. Тя извади чековата си книжка и написа на празното място за получателя „Шантиклер“, а след това сложи шантавия си подпис, в който инициалите и фамилията бяха изписани заедно и без главни букви: „лароу“. Веднъж я бях попитал защо се подписва така, но тя само беше свила рамене. Поредната мистерия на Ел Ей. Тя откъсна чека и го плесна на масичката за кафе, като каза:
— Всичко или нищо, каубой.
Някъде в безкрайната пустош на нещата, за които трябваше да се сетя, но все още не се бях сетил, проблесна миниатюрна светлинка и угасна, без да остави след себе си никакво обяснение. Извадих едната от двете дебитни карти, които носех в себе си — тази, за която бях почти сигурен, че към днешна дата е обезпечена поне с двеста долара, — и я сложих върху чека.