— Но какво искат да кажат с нея? — попита Джейна. — И на кого го казват?
В продължение на няколко секунди настъпи тишина, после Ел Ей каза:
— Май ще трябва да изчакаме до трето действие, за да разберем.
20
Преминах през последните врати с магнитни ключалки във федералния затвор на север от града точно навреме, за да видя как доктор Марк Пендърграс се разделя с кльощаво хлапе с обръсната глава, козя брадичка и поне три дузини татуировки, което отвеждаха с белезници на ръцете и краката.
Затворите за излежаване на максимални присъди са неуморни машини за производство на ярост, отчаяние и лудост, които замърсяват атмосферата по някакъв неописуем начин. Впечатлението не се разсейваше нито от ярките репродукции и мекия мокет в кабинета на Пендърграс, нито от вратовръзката с Доналд Дък, с която се беше издокарал. Той пусна в чекмеджето на бюрото си малък спрей за дезинфекция и се изправи, за да ми стисне ръката.
Беше малко по-нисък от мен и имаше кръгловато лице и светлокафява коса, която падаше на челото и му придаваше вид на колежанин, който навлиза в средната възраст, без да е преживял младежкия си бунт. Беше малко отпуснат в областта на кръста, но не наистина пълен и приличаше на момче по начин, който трудно можех да определя.
Той посочи към два удобни оранжеви стола, разположени в отсрещния край на стаята в близост, която да насърчава общуването, и попита:
— Нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— Каза, че разследваш смъртта на доктор Голд? Изненадан съм, че се занимаваш лично с това.
— Гледам да се намирам на работа — отговорих аз.
Хвърлих поглед към бюрото му, което беше по-подредено от моето и не изглеждаше купено на разпродажба от военен склад, но беше горе-долу със същите размери. По него имаше обичайните неща: календар-бележник, моливник, телбод, черен телефон с четири линии, тиксо, снимка на децата, няколко бележника за записки и един по-малък, за задачи. Ако беше моето бюро, щеше да има и безсмислени драсканици на хвърчащи листчета, кламери в различни абстрактни форми, някой и друг мистериозен ключ и поне една осиротяла капачка за химикалка, а може би и забравена чаша с кафе, в което вече отново започваше ранният камбрийски период на биологичната еволюция. Не вярвах, че коефициентът на подреденост на работното място на един човек има пряка връзка с характера му, но все пак мислено си отбелязах видяното.
— С какво мога да помогна? — попита Пендърграс.
— Все още се опитвам да запълня някои празни места, Марк, да разбера каква е била доктор Голд в действителност и защо някой би искал да я убие. Можеш ли Да ми кажеш нещо повече за нея?
Той взе един молив, оставен на календара бележник, подравни бележника с ръба на бюрото и се облегна назад на стола, като разсеяно въртеше молива между пръстите си.
— Ако не се смятат случайните срещи на улицата или в супермаркета, аз съм я виждал само два пъти, откакто сложихме край на партньорските си отношения. По взаимно съгласие, както се казва. — Той се усмихна леко на собствената си шега. — И двата пъти бяха на редовните месечни срещи на психолозите.
— Говори се, че имате някаква лична история помежду си.
Той ме погледна в очите за малко, после извърна поглед.
— Какво мога да кажа? Стигна се дотам, че се разделихме.
— Каква беше причината? Нещо съществено или нещо по-маловажно?
— Не съм сигурен как да го определя, но един от поводите беше моето желание да упражнявам повече контрол върху избора на пациентите си.
— Тя е задържала най-апетитните случаи за себе си, така ли? — предположих аз.
Той сви рамене.
— Подобно нещо сигурно се очаква от всеки старши партньор в обща клиника, но да, впечатлението ми беше такова.
— А заплащането?
— Освен ако не ставаше въпрос за дългосрочен договор, пациентите, общо взето, плащаха в движение за часовете, които получаваха. Във всеки случай в края на месеца всеки от нас получаваше чек за пациентите, с които е работил през съответния месец.
— Имаше ли някаква компенсация за пациенти, които плащат по-малко? Някаква формула за изравняване на заплащането?
— Не.
— И когато се определяше с кои пациенти да работи всеки от вас, какви се падаха на теб?
Той подхвърли молива обратно върху бележника и отговори:
— Повече от тези, които не плащат или забавят плащането. Повече „пет не-та“.
— Петнета? — повторих аз.
Той махна с ръка и обясни:
— Нищо, това е жаргон от студентските години. Така наричахме пациентите, с които е най-трудно да се постигне някакъв напредък: незначителен, немощен, неуверен, невербален, неинтелигентен. Пет „не“-та.