— Откъде? — попита ме той.
— От източници, близки до разследването.
Той вдигна очи към мен и погледът му стана по-твърд и пресметлив.
— Докъде ще стигне това, Джим? — попита ме той. — Имам предвид, че залогът за мен става твърде голям.
— За нея също — отговорих аз. — Работата е там, че когато се озовеш по средата на разследване на убийство, все едно започваш да спиш със слон. Общо взето, нямаш с какво да се пазариш. Кажи ми за групата.
— Групата? — повтори той.
Чух още един глас от миналото. Беше на Бабинка, която в действителност беше по-добра от всеки речник, защото не само знаеше значението и правописа на всяка дума, измисляна някога, но можеше и да каже откъде произлиза, какво е означавала преди, кой я е пренесъл в Америка и още хиляди неща, които всъщност не искаш да знаеш. Конкретно в този случай споменът за нейния глас търпеливо ми обясни какво означава „престорен“.
— Можеш и по-добре, Марк — казах му аз. — Достатъчно си интелигентен, за да знаеш, че нямаше да те попитам, ако вече не знаех за нея. В момента се опитваме да достигнем до версия, която обяснява всички факти, без да ти нарисува мишена на гърба.
Той разгледа ноктите си, докато обмисляше това. Най-сетне се прокашля и отново вдигна поглед към мен.
— Добре, групата — каза той. — Не е лесно да се обясни, но някак си се разви от само себе си. Деб непрекъснато експериментираше. Една вечер няколко от нас се заговориха на едно парти с джакузи, всички бяха надрусани, кефеха се на музиката, и скоро започнахме от време на време да пробваме групов секс…
— Каква музика?
— Не беше на живо, ако това питаш — музика на дигитален носител, най-вече стари рок хитове. Защо?
— Питам от любопитство — излъгах аз. — Всички в групата ли бяха навити за партита с джакузи и кокаин?
— Останах с впечатлението, че за Деб и Бен беше по-важно, отколкото за останалите от нас. Със сигурност само те двамата, и особено тя, винаги изпробваха докъде можем да стигнем, „да се отворим за нови преживявания“, и така се стигаше до все по-шантави неща, докато накрая на мен не ми стана прекалено сюрреалистично. Във всеки случай, аз се отдръпнах от тях горе-долу по същото време, когато започна да ми писва от Деб заради проблемите в работата. Не знам накъде са продължили после.
— Кои участваха в групата?
— Единственият редовен член, за когото знаех, беше Джеф Файгъл, но винаги имаше поне половин дузина различни хора. Понякога идваха и само за един път, за да пробват как е. Бен много пъти идваше с някое момиче, което работеше за него, или дори две-три момичета, а Деб постоянно водеше студентите си, стажантите и всякакви хлапета…
— Хлапета?
— Какво? О, не — нямам предвид непълнолетни. Просто наричам така всички, които са под двайсет и пет. Във всеки случай, нито едно от тях не остана за постоянно.
— А Анди Джеймисън?
— Нямам представа какво си мислеше той, но за мен беше очевидно, че го правеше заради Деб, а не заради себе си. Отначало идваше доста често, но с времето все по-рядко и в крайна сметка просто изчезна.
— Бяха ли замесени и пациенти?
— Не знам за такова нещо, но когато говорим за Деб, човек никога не знае. Все пак тя се омъжи за свой пациент, ако това доказва нещо.
— Всъщност той падаше ли си по груповите изпълнения?
— Само по отношение на химията — достатъчно, за да опита малко кокаин с нас един-два пъти. Останалото сякаш не го интересуваше. И се отказа.
— Чувал ли си някой от групата да е замесен в наркотици на едро?
— Имаш предвид в търговия? Не. Това ли е твоята версия — че убийството може да е свързано с наркотици?
— Просто задавам въпрос, Марк. Все още не знам достатъчно, за да имам версия.
— Не знам нищо за наркотици освен за лична употреба. Мислиш ли, че смъртта на Бен Фрикс е свързана с убийството на Деб? Имам предвид, да няма някаква вендета срещу групата?
— Нямам причина да мисля така — отговорих аз. — От друга страна, нямам причина и да не мисля така. Познаваш ли някой човек, който може да ги мрази толкова?
— Не знам нищо подобно — каза той. — Но искам да знам друго — да очаквам ли да видя името си по медиите във връзка с тази история?
— Нали знаеш как е? — отговорих аз. — Колкото по-дълго време се разследва един случай, толкова по-надълбоко ровят полицаите и репортерите. А те не се съобразяват с правото на личен живот на никого, когато става дума за работата им.
Той ме погледна така, все едно очакваше да добавя нещо, с което да смекча думите си. Аз не го направих.
Най-сетне той сви рамене.
— Е, сигурно има и по-ужасни неща от лошата реклама, които могат да се случат на един човек. Трябва да сме доволни на това, което имаме.