— Джей Би, тази твоя леля сигурно е вещица — каза Аби, като набоде на вилицата си поредното парче риба. — Това е почти толкова хубаво, колкото извънбрачния секс.
Тя лукаво погледна към Джонас.
— Поне така съм чувала.
Докато гледах как Джони без желание рови в храната, се замислих за Джейна и момичетата, за видението с Кат и за кръстчето на оптичния мерник, но не стигнах доникъде и започнах да мисля за случая с Голд, който вече беше случаят с Голд и Фрикс. Казах си същото, което обикновено си повтарям на този етап от всяко разследване: лошите могат да бягат, могат дори да се крият — но само докато не решим да ги хванем. Колкото до интереса на Хейзън към това разследване, той беше неизвестна величина. Не го разбирах и по тази причина не можех да си позволя да не му обръщам внимание.
А трябваше да мисля и за самия Джони. След като веднъж ме бяха разпитвали в продължение на шест часа в рамките на едно особено неприятно разследване на убийство, в което всяка дума можеше да коства живот или смърт, аз много добре знаех, че кръстосаният разпит от способен адвокат не е разходка в парка, и се питах дали няма да се случи именно Джони да представлява убийците в съда.
От уредбата вече се разнасяше един класически хит на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“, в който се пееше за лошата луна, която ни навява тъга. Заслушах се и си спомних как Джейна, която беше голям почитател на рока от блатата и особено на Фогърти, винаги говореше за него като за свой събрат в изкуството. Отсъствието ѝ внезапно се превърна в невъзможна тежест върху гърдите ми, в усещане за задушаване и загуба и почти физическа нужда да поговоря с нея така, както си говорехме преди — за случая, за момичетата, за нашия брак. За класирането в националното първенство. За изкупните цени на царевицата. За каквото и да е. За каквото и да е, по дяволите.
Опитах се да подредя мислите си отново, когато разпознах истинската природа на това чувство. Беше същото безсмислено ровене в миналото, с което никога не бях стигал доникъде освен до сумрачната територия на депресията. Трябваше да спра да се тревожа, че най-старият ми приятел ще ме размаже в съдебната зала, и да се съсредоточа върху това, което можеше да причини този случай на най-важните хора в живота ми.
22
Бившата пациентка на Голд, с която ме свърза Бени, се казваше Хедър Обеновски. Взех Ел Ей от сутрешната среща на дружеството на анонимните алкохолици и двамата отидохме с колата до „Мъгс“, където се бяхме уговорили да пием капучино с Хедър. Тя беше на около шестнайсет години и беше облечена с тесен черен панталон, ботуши на висок ток, червена тениска и джинсово яке. Имаше остри черти, но беше хубаво момиче с тъмна коса на клечки, недоверчиви кафяви очи и седем сребърни халки на ушите, дясната вежда и лявата ноздра. Не се съмнявах, че има и други, които не се виждат. Беше се съгласила да се срещнем с условието, че няма да питам защо ходи на психолог.
Когато ѝ представих Ел Ей и двете се погледнаха в очите, аз усетих как между тях се случи нещо, което тогава не разбрах, макар и да си дадох сметка, че сме преминали някаква невидима граница.
Ел Ей ни попита какво искаме и отиде до бара, забави се малко и се върна с три чаши.
— Благодаря ти, че се съгласи да говориш с нас, Хедър — започнах разговора аз.
— Доктор Би ми обясни, че си добър човек — отговори тя. — След като той го казва, според мен това означава, че казваш истината и не подвеждаш хората. Освен това ми обясни, че мога да имам доверие и на доктор Роу.
— Моля те, наричай ме Лий — намеси се Ел Ей.
Аз замълчах. Хедър кимна на Ел Ей, задържа погледа ѝ за още една част от секундата и отново насочи вниманието си към мен.
— Значи ти си нещо като шефа на добрите, така ли? — попита ме тя.
Погледнах да видя коя чаша е моята, взех я и предпазливо отпих от нея, за да преценя дали е горещо.
— Все още не — отговорих аз. — Но работя по въпроса.
— Защо ти е смачкан носът?
— Не се наведох навреме.
Тя се усмихна почти, но не съвсем и сякаш се замисли. Зачаках.
— Опитвам се да разбера как го правиш — каза тя.