Нейният поглед беше твърд.
Хедър отново кимна.
— После тя, ами тя каза, че съм красива, правеше ми комплименти за фигурата и ме накара да ѝ покажа гърдите си.
— Как така? — попита Ел Ей.
— Накара ме да си сваля блузата и сутиена. Седях така до края на часа. Тя непрекъснато поглеждаше гърдите ми.
— Пипаше ли те?
— Не. Но беше очевидно, че иска. Познах по очите и по начина, по който дишаше.
Настъпи кратка тишина, докато всички обмислим чутото. После Хедър продължи:
— Непрекъснато говореше за някакви нейни приятели, с които искала да ме запознае. Попита ме дали са ме въвеждали в подчинение, дали разбирам, че болката е просто друг вид удоволствие, дали знам какво е садо-мазо и дали обичам да ме връзват, такива неща.
Хедър сведе поглед към гърдите си и бързо дръпна якето си върху тях.
— Съжалявам — каза тя.
Ел Ей, която никога не пропускаше нищо, по някакъв начин показа — без да проговаря или да прави каквото и да е, — че не е забелязала.
— Тогава ли спря да ходиш? — попитах аз.
— Общо взето — кимна Хедър. — Нали знаете как понякога някой говори по телефона и човекът от другата страна се чува съвсем ясно? Един ден тя говореше с един важен тип, който често се обаждаше, и…
— Важен?
— Да, гласът му беше като на човек, който е свикнал да държи речи. Все едно пред него има микрофони. И тя говореше с него и му каза: „Може да се наложи да обсъдим покачване на таксата ви. Аз имам разходи, нали разбирате, и залозите са високи. Тези момичета мислят, те също гледат телевизия като нас и говорят за разни неща — така че винаги съществува риск да кажат нещо на някого, нещо безотговорно“.
Устата на Хедър неволно се изкриви.
— И ти разбра какво означава това? — попитах аз.
Тя отново погледна навън през прозореца.
— О, да. Разбрах какво означава. Тогава реших да не ходя повече.
— Доктор Пендърграс работеше ли там, когато ти ходеше при доктор Голд?
— Аха, за известно време.
— Мислиш ли, че той знаеше какво става там? — попита Ел Ей.
— Да, освен ако не е бил сляп.
По-късно попитах Ел Ей за нейните впечатления.
Тя помисли малко и обобщи:
— В много отношения Хедър е момичето, което някога бях аз. Това говори ли ти нещо?
Беше мой ред да се замисля. Най-сетне заявих:
— Да. Достатъчно.
23
Монси седеше с отвратена физиономия от другата страна на бюрото ми, отпиваше от своя спрайт и приключваше с доклада за алибито на основните заподозрени.
— Файгъл е бил в Сан Антоун, където е давал показания под клетва — каза тя. — Говорих с няколко адвокати от съда, където е бил, и алибито му явно ще издържи, така че е чист за разпъването. Последният, този Пендърграс, ми каза, че е бил на кино — не знам, може би да извикаме някой професор по алибитата, за да ни каже колко струва това.
— Няма да ни помогне особено — казах аз. — Но си права, според мен можем поне да задраскаме Файгъл от списъка за Голд. Сега остава само да направиш същото още веднъж, този път за Фрикс. И трябва да разберем дали някой от тях е знаел за някакви хлапета, замесени в групата. И да открием бившата на Пендърграс, за да видим какво ще ни каже.
— Той започва да ти харесва за случая „Голд“, така ли? — попита ме тя.
Свих рамене.
— Нека да се престорим на хрътки — казах аз. — Не работим по версии, просто душим по следата.
— Следата започва доста да вони, шефе.
Погледнах часовника си.
— Това е най-вярното нещо, което съм чувал днес.
Изправих се и се протегнах.
— Аз ще си ходя. Имам среща.
Монси повдигна едната си вежда — лявата, което обикновено означаваше комбинация от любопитство и неодобрение.
— С жена ми — добавих аз.
Веждата се спусна обратно.
— Крайно време е да решиш този въпрос — каза тя. — Такава добра жена няма да те чака вечно.
Докато карах на север по „Бордър“, си представих къщата — построена през шейсетте от някакъв милионер, натрупал състоянието си от крайпътни заведения за камиони, и най-голямата къща от този тип, в която бях влизал. Видях на мътния екран на паметта си мебелите и картините по стените, момичетата и самата Джейна. Дори котката — полудива бяла женска с нащърбени от белези уши, която ги беше осиновила и бродеше по цяла нощ, като виеше и се биеше като котарак категория перо. Момичетата я наричаха Бялата напаст и тя сякаш ме харесваше, но всеки път подозрително душеше обувките и маншетите ми, като събираше информация за Пес с малкия си плосък нос.
Застанах на изтривалката на главния вход, на около петнайсет метра от галерията, поех си дълбоко въздух, вдигнах месинговото чукало с форма на пеперуда и почуках два пъти. Джейна ми отвори след трийсет секунди. Очилата ѝ бяха вдигнати на челото, а късата ѝ златистокестенява коса беше разрошена като перчема на кълвач. Беше с червен анцуг, оранжеви джапанки и бяла художническа престилка, изцапана с глина в няколко различни нюанса на светлокафявото. Зад нея се виждаше тази част от къщата, която използваше за ателие, осветена в работен режим. Наоколо бяха разпръснати няколко глинени заготовки, а грънчарското колело беше влажно. Момичетата очевидно не си бяха вкъщи, а освен това не видях и следа от Бялата напаст.