— Джим — каза тя. — Мамка му. Влизай.
— Сега е моментът да ми кажеш да си ходя — отговорих аз, като пристъпих на възлестия берберски килим.
— Идиот. Няма нужда да чукаш. Реших, че си поредният репортер.
Тя отстъпи встрани, за да ме пусне да вляза, и аз долових миризмата на канелените пръчки, които обичаше да дъвче, докато работеше.
— Хвана ли вече онези ужасни хора?
— Работя по въпроса — отговорих аз.
— Просто не разбирам кой може да направи такова нещо. Говори се, че са я убили, защото е еврейка. Възможно ли е?
— Може би — казах аз. — Все още никой не знае.
Тя ме погледна по-внимателно.
— Изглеждаш уморен — каза тя. — Искаш ли нещо, докато се оправя?
— Аз ще си взема.
Тя заключи вратата след мен и изгаси светлините навън.
— Лий Ан заведе момичетата да пренощуват във фермата — каза ми тя.
После потъна в спалнята, а аз влязох в кухнята, облицована с плочки и потънала в зеленина от саксиите с подправки, зелен лук и люти чушки, и окъпана в мекото сияние на медните съдове по високите рафтове. До хладилника имаше шкафче, заредено с чипс, осолени ядки, сушено говеждо и други вредни за здравето вкусотии, а във фризера — цял рафт с говежди пържоли с кокал и без кокал, френска кървавица, полски колбас с чесън, германска свинска наденица, мексикански луканки и мариновани шишчета, който беше само за мен.
Отворих хладилника, протегнах се покрай сока от моркови и тофуто на най-горния рафт и извадих бутилка „Корона“, а после я занесох до дивана пред шведската камина. На масичката за кафе имаше няколко списания: „Преглед на американското изкуство“, „Изкуство от Югозапада“, „Американски творец“. Започнах да разлиствам едно от тях, докато отпивах от бирата си, и видях една репродукция на Фредерик Ремингтън, която бях виждал на живо в музея „Еймън Картър“ във Форт Уърт. По-назад в списанието открих реклама за някаква галерия в Ню Йорк, в която щяха да показват няколко картини на Ван Гог от арлския му период. Ухото ме засърбя и отгърнах по-нататък, на цяла страница за самостоятелната изложба на Джон Хана в галерията „Уисъл Пик“ във Фредериксбърг. Картините му изглеждаха силни, дълбоки и живи, поне за моето невъоръжено око.
Няколко страници по-късно научих, че дружеството „Нарлс Ривър Плейн Еър“ спонсорира едноседмична ретроспектива в Бостън. Щяха да излагат натюрморти, пасторални и морски пейзажи и сцени от пристанища. Усетих някакъв хлад и се озърнах, за да видя откъде става течение, но не забелязах нищо подобно. Отгърнах още няколко страници и точно се бях загледал в една картина на млада полинезийка, гола до кръста и с червени цветя в косата, когато чух как се включва душът в банята до голямата спалня. Образът на Джейна под горещия душ веднага измести момичето от островите. Помислих за това в продължение на няколко секунди, после станах и отидох да покрия глинените заготовки и да изключа осветлението в ателието. Продължих към спалнята, като в движение си свалях обувките и дрехите. Видях голата фигура на Джейна, която си миеше косата, през матовата стъклена врата на душа в огромната баня с цвят на орхидеи и сметанов крем.
— Ела — каза ми тя.
Джейна сама беше проектирала и построила душ-кабината от италиански мрамор и плочки, които беше гланцирала и изпекла в собствената си пещ на двора. Банята беше толкова голяма, че в нея можеше да се паркира джип — с шест подвижни душа и място за сядане вградено в едната стена. Пристъпих в горещата вода и парата зад нея, взех глицериновия сапун от ръката ѝ и се заех да сапунисвам врата, раменете и ръцете ѝ. После продължих надолу по гърба, като масажирах мускулите, и отпред по гърдите и настръхналите зърна, под мишниците и по корема. Тя беше готова с косата си и се обърна към мен, отпусна ръце на раменете ми и застана с разтворени крака, като започна да диша по-тежко, когато нежно я сапунисах между краката, а след това се наведох да измия бедрата и краката ѝ чак до пръстите.