— Това е отвратително — заявих аз. — Както и да е, в семейството вече има мъж с една ръка. Ако влезе още един, ще стане прекалено фройдистко.
— Не изпреварвай събитията, Бис. Засега говорим само за дебнене.
На следващата вечер Ел Ей и Зито отидоха на танци в „Неоновата шапка“, а аз вечерях солети със сусам и говежда яхния, претоплена на микровълновата. Реших да отида в работилницата, за да започна поставките за книги на Ел Ей. По някаква причина не можех да спра да мисля за Зито и всичките години, през които бяхме обикаляли конните надбягвания в Хот Спрингс и кучешките надбягвания в Шривпорт, плаващите казина в Босие и всички барове между тях. Нещо ми засядаше в гърлото, когато си представях как Зито и Ел Ей излизат заедно.
Разбира се, знаех как ще реагира Макс — ще ме погледне над очилцата си и ще каже: „Какъв е проблемът? Двамата със Зито сте приятели от години“.
„Може би точно това е проблемът“, ще отговоря аз. „Двамата със Зито сме посрещали изгрева заедно твърде много пъти, за да храня някакви илюзии за него.“
„Мисля, че мога да ти покажа ясно каква е твоята дилема, приятелю“, ще каже тогава Макс. „Ти се тревожиш, че Ел Ей може да има връзка с мъж като теб.“
С мъж като мен.
Думите направиха няколко неочаквани рикошета в главата ми и ме накараха да се запитам дали въображаемият ми разговор с Макс не се беше докоснал до истината.
Огледах работилницата си, като се опитах да изпитам удоволствие от всичко, което виждам: инструментите бяха горе-долу по местата си, работната маса беше забележително чиста, а подът беше преметен преди не повече от седмица. Можеше да бъде много по-зле.
Но нещо не беше както трябва и косъмчетата по врата ми сякаш настръхнаха. Останах неподвижен за известно време, като се опитвах да определя откъде идваше това чувство. Огледах се още веднъж и не видях нещо, което да не е наред, но чувството упорстваше. Излязох обратно навън и огледах двора пред работилницата. За миг ми се стори, че усещам странна миризма във въздуха — същата, която бях усетил в „Три“, — но тя незабавно се стопи. Най-сетне реших да отдам всичко на въображението си и се върнах обратно вътре.
— Добре — казах високо на моето лично пространство. — Хайде да го направим.
Разчистих боклуците от работния плот от огнеупорни тухли, увеличих налягането в дюзите за ацетилен и кислород, сложих си престилката, маската за заваряване и ръкавиците и запалих горелката на оксижена.
Усилих пламъка до работно положение, проверих кислородната струя и се заех да изрежа две продълговати основи от едно издраскано неравно парче стоманена пластина с дебелина един сантиметър, като се опитвах да отклоня ума си от мисълта за лошите и техните дела към състояние на покой и умиротвореност. Към мястото, на което отиваше Джейна, когато работи — някъде далече от острите като бръснач ръбове на всекидневието, в някаква зона, където всичко се сливаше в хармония, където тя се превръщаше по-скоро в зрител, отколкото в творец, докато глината оживяваше в ръцете ѝ.
Не се получи. Мислите ми продължаваха да се връщат тъпо и упорито към раздялата и към факта, че виждах Кейси и Джордан само два пъти в седмицата — за което трябваше да си призная, че вината е предимно моя, — и към спомена за сивото лице на доктор Голд, по което се стичаше леденият дъжд, и мътните безжизнени очи, които някак си се впиваха още по-остро в моите заради това, че в тях не беше останала и искрица живот.
Мъж като мен…
Изведнъж си дадох сметка, че гневът беше изместил всичко друго от главата ми, и осъзнах, че вече не режа стоманата, а се опитвам да я съсека с моя нож от синьо-бял пламък. Спрях да работя за малко, вдигнах маската си на челото и си поех дълбоко въздух няколко пъти, като си представях бюфета в кабинета на Ел Ей и томовете на Елиът на светлината, която влиза през капандурата на тавана. Сложих маската обратно на лицето си нагрях няколко парчета стари метални пръти и се заех да ги изкривявам и да ги заварявам за стоманената основа, като следвах формата, масата и гравитационната сила на метала и се опитвах да не мисля за нищо.
И явно бях успял по някакъв начин, защото два часа и половина изчезнаха без остатък в реките от звезди, които се изсипваха като брилянти от метала по бетонния под на работилницата ми, а ръцете ми си вършеха работата без никакво вмешателство от моя страна. Най-сетне отстъпих назад, вдигнах маската и огледах както трябва двете произведения на нормална светлина: струваха ми се завършени. Или пък не. Само всевиждащото око можеше да прецени със сигурност.