— Не съм ви виждал досега на пикник, сър — отбелязах аз.
Той се огледа, пое юнашки въздух през носа и го издиша през устата.
— Чист въздух, есенни листа, страхотни приятелства — трябва да сме благодарни за това. А да не забравяме и храната.
Ел Ей ме погледна с такова изражение, сякаш не искаше да се ангажира с нищо. В този момент към нас се приближи Джордан, издокарана с джинси, червен пуловер и любимата си шапка с козирка от „Морски свят“, която вече беше за боклука. Беше сериозна като някакъв малък ефрейтор, който докладва от бойното поле.
— Лельо Лий, мама пита дали ще ѝ помогнеш да опъне мрежата за волейбол, моля?
— Разбира се, миличка — отговори Ел Ей и двете се отдалечиха, хванати под ръка.
— Прелестни момичета имаш — каза Хейзън.
Не отговорих, но го погледнах в очите, докато усмивката му не се поколеба и не угасна, а погледът му се отклони встрани.
— Началник Роял ми каза, че може би сме постигнали някакъв напредък по случая с убийството на Голд — каза той, като отново гледаше към езерото.
— Ще ги хванем — отсякох аз.
— Имаш ли вече някаква представа кога можем да очакваме арест?
— Всъщност не. Обикновено мисля как да открия извършителя и да събера достатъчно доказателства за арест, преди да започнем да говорим за точни дати. По обратния начин се работи много по-трудно.
Хейзън гледаше началника, който се връщаше обратно при хората с бутилка „Бъд“ в ръката си.
— Погледни го само. Вече не ги правят такива, нали? Имам предвид, че все едно са го телепортирали сред нас направо от Дивия запад. Не ме интересува дали ще се съгласят с мен, но според мен той е страхотен плюс за нашия град и няма да ми бъде лесно да се разделя с него.
— Кой няма да се съгласи с вас? — пропях услужливо аз.
Хейзън сведе очи към обувките си и се прокашля.
— Не искам да кажа нещо, което не е прието да се казва, лейтенант — каза той. — Просто стилът на началника не допада на всички, нали разбираш какво имам предвид?
— Не, сър.
— Ами както във всяка друга област, в крайна сметка най-важното си остават резултатите, нали така? Оз е истинска легенда, дори може да се каже, икона, и още от назначаването си стои високо над всякакво съмнение и критика. Било е преди моето време, но не мисля, че някой може да отрече страхотната работа, която е свършил. А това компенсира много други грехове, както сигурно ще се съгласиш. И всички знаят, че той иска да го заместиш, когато се пенсионира.
— Трудно ми е да си представя по-голям комплимент, когато идва от него.
— Амин. И лично аз също нямаше да мога да посоча по-добър кандидат. При обичайни обстоятелства. Но в момента сме в необичайна ситуация, лейтенант.
— Необичайна?
— Меко казано. Когато новинарските телевизионни канали започнат да си резервират стаи в нашите хотели, хората започват да се притесняват. Аз трябва да отговарям пред градския съвет, а нито един съветник не иска да отговаря на въпроси за престъпления от омраза в Тревъртън по вечерните новини. Интересува ме дали сме готови ясно да демонстрираме на света, че сме способни да се справяме със собствените си проблеми. Току-що разговарях с прокурора. Той държи да разбере защо не разполагаме с нищо по-съществено, което да подадем на пресата по случая „Голд“. Ако трябва да бъда честен с теб, не знам какво да му отговоря.
— Може ли да попитам дали вие му се обадихте, или той ви потърси? — попитах го аз.
Хейзън огледа маникюра си.
— Според мен има по-важен въпрос, Джим — каза той. — Всичко зависи от това дали някой ще бъде задържан заради тази история с Голд. Не се съмнявам, че ме разбираш.
— Да. Мисля, че ви разбирам — отговорих аз, докато гледах как един репортер на „Канал 4“ и операторът му се приближават към нас откъм паркинга. — Но нека да ви попитам нещо друго.
— Давай.
— Става въпрос за наказанието, което отговаря на престъплението — казах аз. — Да вземем например някой педофил. Какво трябва да правим с такъв човек според вас, да го приберем в затвора? Да го изпратим на терапия? — Хвърлих поглед през рамо към дъщерите си, после отново се обърнах към него и го погледнах в очите. — Или най-добре просто да му отрежем топките и да видим колко надълбоко в гърлото можем да му ги натикаме?
Хейзън отвори уста, но от нея не излезе нищо. Новинарският екип вече беше до нас.
— Лейтенант Бонъм… — започна репортерът.
Аз вдигнах и двете си ръце, кимнах към Хейзън и се отдалечих, за да се върна при семейството си. Човекът с камерата се зае да разпъва статива си за интервюто.