Господин Къчел беше ъгловат и посивял, облечен с чист, изгладен джинсов гащеризон и риза на райета, а в ноздрите му влизаха тръбичките на кислороден апарат. Без да се изправя от износения си фотьойл, той ми подаде хладната си кокалеста ръка и ми кимна да седна на дивана. По-голямата част от тъмното борово дюшеме на пода беше скрита от шарен плетен килим, а в коридора стоеше часовник с кукувичка, който изглеждаше на сто години; месинговото му махало мътно проблясваше зад гравираното стъкло, докато описваше бавната си дъга напред и назад. Брат Ричи седна обратно на тръстиковия люлеещ стол до господин Къчел.
— Мога ли да ви предложа нещо? — попита ме госпожа Къчел. — Чай или кафе?
— Не, благодаря ви — отговорих аз и извадих малкия бележник, който носех в джоба на ризата си.
— Лейтенант Бонъм, искам да кажа нещо за причината, поради която ви се обадих — каза тя и погледна другите двама. — Именно Реймънд и брат Ричи ме убедиха, че трябва да кажа истината.
Устните на пастора се изкривиха в единия край от мимолетна усмивка, която му придаде лисиче изражение.
— Но преди да се обадя, разпитах за вас някои хора, които ви познават и на които имам доверие, и се помолих за напътствие. — Тя седна на другия фотьойл до своя съпруг, с плътно прибрани глезени и колене. — Може ли да ви задам един въпрос?
— Какво искате да знаете?
— Онзи мъж, когото сте наранили преди няколко години, наркодилъра — казаха ми, че сте го направили, за да попречите на своя партньор да го застреля на място. Вярно ли е това?
— Да, госпожо, така е.
— Казаха ми и че се държите като истински християнин и се опитвате да постъпвате така, както е правилно, дори когато се налага да нарушите правилата и да пострадате. Тогава почувствах, че нещо ме води към вас.
Не знаех как да отговоря, така че дори не се опитах. Вместо това попитах:
— Госпожо Къчел, разбрахте ли как е загинала доктор Голд?
— Боже милостиви, нима е останал някой жив човек, който да не е разбрал? — отговори тя. — А сега и този Фрикс. Всичко това е толкова ужасно! Знаете ли вече нещо за виновника?
— Не много. Благодаря ви, че предложихте да помогнете и се съгласихте отново да говорим за случая.
Тя сведе очи към ръцете си.
— Не се съмнявам, че полицаят, който дойде да говори с нас, беше добър човек.
— Дани Райдаут?
— Да, мисля, че така се казваше.
— Той е добър полицай — казах аз.
Кислородният апарат тихо съскаше. Брат Ричи се прокашля.
— Аз съм виновна — каза тя и погледна към Ричи, който ѝ кимна окуражаващо. — Господин Райдаут беше чудесен, много вежлив, но аз не му казах всичко.
Отново я зачаках да продължи.
— Не ми е лесно да го призная, лейтенант Бонъм, но се страхувам, че преди много време се отклоних от пътя на светлината — каза тя и сведе очи. — Аз съм отгледана в Господа. Няма извинение за това.
Тя отново вдигна поглед към мен.
— Предадох се на горделивост, завист и алчност. И по-лоши неща. Отрекох се от Господа и Му обърнах гръб, за да следвам собствените си желания. Изгубих милостта Му. Но когато Реймънд се разболя, това ме накара да се опомня, и брат Ричи ме изведе обратно на пътя на светлината. Защото точно това е църквата, нали разбирате, светлина в света на…
— Работили сте за доктор Голд малко повече от шест години, нали? — попитах аз.
— Да, господине. Шест години, с които не се гордея. Явно някога съм се гордяла с тях.
Тя поклати глава.
— Какво ви беше трудно да приемете през тези шест години?
— Ами тогава не ми беше трудно да го приема. Докато работех за доктор Голд, си мислех — или може би Дяволът ме караше да си мисля, — че начинът, по който тя правеше всичко, беше правилен.
— Какъв беше този начин?
— О, Боже милостиви. Нейният начин. Ами нейният начин като цяло беше единственият правилен начин. С лъжи и измами и омраза към всеки, който може да ѝ отнеме пациент, да получи повече внимание от нея или да я победи в съда. Тя никога не прощаваше на никого за нищо и когато имаше зъб на някого, отмъщението беше единственото, което имаше значение за нея. Освен това смяташе, че всички имат зъб на нея самата. Беше толкова алчна.