Междувременно Джо се беше поуспокоил и се гордееше, че Джон е одобрил постъпката му. А когато ме избърса със сено, ръката му беше по-сигурна от обикновено.
Тъкмо си отиваха в къщи за вечеря, когато лакеят дойде в конюшнята и съобщи, че господарят незабавно вика Джо в кабинета си. Довели някакъв човек, обвинен в жестоко отношение към конете, и се нуждаели от показанията на Джо. Момчето пламна, а очите му блеснаха.
— Ще ги получат — каза той.
— Пооправи се малко — посъветва го Джон.
Джо нагласи връзката, приглади сакото си и излетя като стрела. Тъй като господарят бе един от областните съдии, често му се налагаше да решава дела или да дава съвети. Мина време, докато разберем какво става, защото всички бяха отишли да вечерят. Когато Джо се върна, забелязах, че беше в приповдигнато настроение. Тупна ме добродушно и каза:
— Ние с теб не търпим такива работи, нали, приятелю!
По-късно разбрахме, че съвсем ясно изложил показанията си, а конете били в такова окаяно състояние и целите в белези от жестокия побой, че каруцарят бил даден под съд и можело да го осъдят и затворят.
Невероятна беше чудната промяна у Джо. Джон дори се шегуваше, че през тази седмица момчето пораснало с няколко сантиметра, а и аз мислех така. Джо беше все така мил и добър, но във всичко, което вършеше, имаше повече твърдост и решителност — сякаш с един скок се бе превърнал от момче за мъж.
Глава двадесет и първа
Раздялата
Живеех в този щастлив дом вече три години, но ни предстояха тъжни дни. От време на време чувахме, че господарката е болна. Лекарят идваше често, а господарят изглеждаше разтревожен и мрачен. После чухме, че тя незабавно трябва да замине за две-три години в някоя по-топла страна. Вестта се разнесе из имението едва ли не като погребален звън. На всички ни беше мъчно. Господарят обаче веднага се зае да урежда подробностите около разпродажбата на част от имота и заминаването. В конюшнята все за това се говореше и за нищо друго.
Джон вършеше работата си тъжен и мълчалив, а Джо рядко си подсвиркваше. Непрекъснато трябваше да пътуваме. С Рижка работехме с пълна пара.
Първи заминаха мис Джеси и мис Флора с гувернантката. Преди това дойдоха да се сбогуват с нас. Прегърнаха Бързоножко като стар приятел, какъвто в действителност им беше. После научихме какво бяха уредили за нас. Господарят беше продал Рижка и мен на стария си приятел граф У., защото смятал, че там ще бъдем на добро място. Бързоножко дал на викария, който се нуждаел от пони за мисис Блумфийлд, но при условие, че никога няма да го продава, а когато остарее и вече не може да работи, да го застреля и погребе.
Джо щеше да отиде да се грижи за него и да помага в къщата, така че според мен Бързоножко отиваше на добро място. Джон получи предложения от няколко добри места, но каза, че ще почака и ще си помисли.
Вечерта преди отпътуването господарят дойде в конюшнята, за да даде нареждания и за последен път да погали своите коне. Изглеждаше много посърнал. Познах го по гласа. Мисля, че ние, конете, разбираме по гласа много повече, отколкото хората.
— Реши ли какво ще правиш, Джон? Разбрах, че не си приел нито едно от предложенията.
— Да, сър. Реших, че ако успея да си намеря работа при някой първокласен специалист по обяздване на жребчета и обучаване на коне, това ще бъде най-подходящото място за мен. Много млади животни стават плашливи и негодни за работа в резултат на неправилно отношение. А не би трябвало да е така, ако с тях се заеме подходящ човек. Винаги съм се разбирал добре с конете и ми се ще да им помагам в старта — тогава ще смятам, че върша добро дело. Вие какво мислите, сър?
— Никога не съм срещал човек, по-подходящ за тази работа от теб — отвърна господарят. — Ти разбираш конете, а и те те разбират. След време можеш да станеш самостоятелен в занаята. Според мен не би могъл да направиш по-добър избор. Ако мога по някакъв начин да ти помогна пиши ми. Ще говоря с посредника си в Лондон и ще му оставя препоръка за теб.
Господарят даде на Джон името и адреса на посредника и му благодари за дългата и вярна служба.
Джон обаче възрази:
— Моля ви, сър, недейте така. Вие и милата ми господарка направихте толкова много за мен, че никога няма да мога да ви се отблагодаря. Никога няма да ви забравим, сър, и дано бог даде един ден господарката отново да се върне здрава у дома. Не бива да губим надежда, сър.