Господарят стисна ръката на Джон, но не отговори и двамата излязоха.
Дойде и последният тъжен ден. Лакеят и тежкият багаж бяха заминали по-рано и в къщата бяха останали само господарят, господарката и прислужницата й. Ние с Рижка за последен път закарахме файтона пред вратата на имението. Слугите изнесоха възглавници, одеяла и много други вещи. Когато всичко беше готово, господарят слезе по стълбите. Носеше господарката на ръце. Аз бях от страната на къщата и виждах всичко. Той внимателно я нагласи във файтона, а слугите стояха наоколо и плачеха.
— Още веднъж довиждане. Няма да забравим нито един от вас — каза той и се качи. — Карай, Джон!
Джо скочи отзад и ние бавно потеглихме през парка и през селото, където хората бяха излезли навън да ни видят за последен път и да кажат „Бог да ви благослови!“
Когато стигнахме до гарата, господарката сама отиде от файтона до чакалнята. Чух я да казва с благия си глас: „Довиждане, Джон, бог да те благослови.“ Усетих как поводите потрепериха, но Джон не отвърна. Може би не беше в състояние да говори. Щом Джо извади багажа от файтона, Джон го помоли да стои при конете, а той се запъти към перона. Клетият Джо! Стоеше близо до главите ни, за да скрие сълзите си. Много скоро влакът с пухтене влезе в гарата. Още две-три минути и вратите се затръшнаха. Стрелочникът изсвири, влакът потегли и остави след себе си само кълбета бяла пара и натежали сърца.
Когато влакът се изгуби в далечината, Джон се върна.
— Никога повече няма да я видим — продума той. — Никога.
Пое поводите, седна на капрата и двамата с Джо бавно потеглиха към дома. Но това вече не беше наш дом.
Част втора
Глава двадесет и втора
Ърлсхол
На следващата сутрин след закуска Джо впрегна Бързоножко в малката двуколка на госпожиците, за да го заведе при викария, но първо дойде да се сбогува с нас, а Бързоножко изцвили прощално от двора. След това Джон оседла Рижка, върза и моята юзда за седлото и поехме към имението Ърлсхол, което се намираше на петнайсетина мили от нас и където живееше граф У. Къщата беше много красива и с много конюшни. Влязохме в двора през каменната порта и Джон попита за мистър Йорк. Почакахме го доста, докато дойде. Беше стегнат човек на средна възраст, но по гласа му личеше, че очаква всички да му се подчиняват. Държа се много дружелюбно и възпитано с Джон и след като ни хвърли бегъл поглед, повика един коняр да ни отведе. После покани Джон да похапне.
Заведоха ни в просторна светла конюшня и ни настаниха един до друг. Измиха ни и ни нахраниха. След около половин час дойдоха Джон и мистър Йорк, който щеше да бъде новият ни кочияш.
— Мистър Манли — каза той, след като внимателно ни огледа, — аз лично не виждам никакъв недостатък в тези коне, но всички знаем, че и те като хората имат своите особености и се нуждаят от различен подход. Бих искал да разбера има ли нещо специално, което желаете да ми кажете за тях.
— Според мен по-добра двойка коне няма в цялата ни страна и аз наистина дълбоко страдам, че се разделяме. Те обаче не са еднакви. Според мен черният кон притежава най-съвършения нрав. Предполагам, че никога не е чувал лоша дума и че не е удрян и сякаш най-голямото му удоволствие е да изпълнява желанията ти. Но с червеникавата явно са се държали много сурово. Чухме нещо подобно и от търговеца, който ни я продаде. Тя дойде при нас раздразнителна и недоверчива, но когато разбра на какво място е попаднала, постепенно се успокои и за три години не съм забелязал и най-малката проява на неподчинение. Така че отнасят ли се добре с нея, няма по-добро и послушно животно от Рижка. Тя е по-раздразнителна от черния. Мухите я дразнят повече и най-малкото неудобство в юздата я прави неспокойна. А ако към нея се отнасят грубо или нечестно, нищо чудно да си го върне тъпкано. Сам знаете, че буйните коне постъпват така.
— Прав сте — съгласи се Йорк. — Много добре ви разбирам, но вие знаете, че в подобни конюшни не е възможно всички коняри да са еднакво добри. Аз лично полагам големи усилия, но повече от това не мога да сторя. Ще запомня всичко за кобилата.
Вече излизаха от конюшнята, когато Джон се спря и рече:
— Трябва да знаете, че никога не сме използували късата юзда и при двамата. На черния кон изобщо не е слагана, а продавачът на червеникавата кобила ни предупреди, че именно мундщукът бил причина за неспокойния и нрав.
— Хм! Щом ще живеят тук обаче, ще носят късата юзда — рече Йорк. — Аз лично предпочитам по-свободна юзда и негова светлост е много разумен по отношение на конете, но господарката… Тя обръща внимание единствено на модата. И ако конете не са впрегнати в каретата й с високо вдигнати глави, изобщо не ги поглежда. Аз винаги съм се противопоставял на този мундщук и ще продължавам да го правя, но когато излиза господарката, не ще можем да го избегнем.