— Колко жалко наистина — каза Джон. — Сега трябва да тръгвам, че ще изпусна влака.
Той ни потупа и ни поговори за последен път. Гласът му звучеше много тъжно.
Аз доближих лицето си до неговото това бе единственият начин да му кажа довиждане. А после той си замина и оттогава не съм го виждал.
На следващия ден лорд У. дойде да ни огледа. По всичко личеше, че остана доволен от вида ни.
— Съдейки по онова, което моят приятел мистър Гордън ми е разказвал за тези коне, аз възлагам големи надежди на тях. Е, не си подхождат много по цвят, но смятам, че ще вършат добра работа за каретата, докато сме в провинцията. Преди да заминем за Лондон, трябва да се опитам да чифтосам Барън. Според мен черният кон е отличен за езда.
Тогава Йорк му предаде всичко, което Джон бе казал за нас.
— Ясно — отвърна графът. — Дръж кобилата под око и слагай късата юзда хлабаво. Мисля, че ако ги щадим в началото, ще се справят чудесно. Ще предупредя и Нейно благородие.
Следобед ни впрегнаха в каретата, а когато часовникът на конюшнята удари три, ни изведоха пред къщата. Тя беше внушителна, три-четири пъти по-голяма от къщата в Бъртуик, но ако един кон можеше да има собствено мнение, съвсем не така уютна. Двама лакеи се бяха изпружили, облечени в тъмни ливреи с алени бричове и бели чорапи. Скоро чухме шумоленето на коприна и Нейно благородие слезе от каменното стълбище. Заобиколи ни и ни огледа. Беше висока, достолепна, но изглеждаше недоволна. Без да продума, се качи в каретата. За пръв път в живота ми слагаха къса юзда, но трябва да призная, че въпреки досадната пречка главата ми не стоеше по-високо от обикновено. Тревожех се за Рижка, но тя изглеждаше спокойна и доволна. На следващия ден в три часа отново бяхме пред вратата и лакеите чакаха както преди. Копринената рокля изшумоля, господарката слезе по стълбите и властно каза:
— Йорк, трябва да повдигнеш главите на конете по-високо. Просто е срамно да ги гледа човек.
Йорк слезе от капрата и почтително отвърна:
— Извинете, Ваше благородие, ала на тези коне три години не им е слагана къса юзда и Негова светлост каза, че ще бъде по-безопасно, ако ги свикваме постепенно, но ако Ваше благородие желае, мога да повдигна главите им още малко.
— Направи го — рече тя.
Йорк дойде при нас и скъси юздите — струва ми се с една дупка по-навътре. Но за добро или лошо, и най-малката разлика се чувствуваше, а този ден трябваше да изкачваме стръмен наклон. Чак тогава започнах да разбирам онова, което ми бяха разказвали. Аз естествено исках да наведа главата си напред и спокойно да изтегля каретата — така бях свикнал, но трябваше да опъвам ли, опъвам с високо вдигната глава, а това убиваше духа ми, а и причиняваше болки в гърба и краката. Когато се прибрахме, Рижка рече:
— Видя ли сега колко е тежко! Все още е поносимо и ако не става по-лошо, ще търпим, защото инак ни гледат много добре. Но пристегнат ли ме по-здраво ще видят те! Не мога да търпя тази юзда, няма да я търпя!
Ден след ден, дупка след дупка юздите ни се скъсяваха и вместо с нетърпение да очаквам да ме впрегнат, аз започнах да се боя. Рижка също изглеждаше неспокойна, въпреки че говореше малко. Накрая сметнах, че най-лошото е минало, защото няколко дни не скъсяваха юздите. Реших да се старая както мога и да изпълнявам задълженията си, макар вече да не ми доставяха удоволствие, а постоянен тормоз. Най-лошото обаче тепърва ни очакваше.
Глава двадесет и трета
Порив за свобода
Един ден господарката слезе по-късно от обикновено, а копринената й рокля шумолеше по-силно от всякога.
— Карай у херцогиня В., — нареди тя, а след малко добави. — Не смяташ ли да повдигнеш най-после главите на тези коне Йорк? Повдигни ги веднага и да не съм чула повече за щадене и подобни глупости.
Йорк се приближи до мен, а конярят застана отпред до Рижка. Той изтегли главата ми назад и пристегна юздата толкова силно, че усещането беше непоносимо. После отиде при Рижка, която неспокойно мяташе глава насам-натам и хапеше мундщука — напоследък не можеше да го търпи. Тя много добре знаеше какво я очаква и в мига, в който Йорк откачи юздата от седлото, за да я скъси, Рижка използува момента и така рязко се изправи на задните си крака, че носът на Йорк здравата пострада, а шапката му падна на земята. Конярят почти загуби равновесие. И двамата незабавно се хвърлиха към главата й, но Рижка беше достоен противник: отчаяно продължи да скача, рита и да се вдига на задни крака. Най-после единият й крак се закачи за ока и тя падна, като силно ритна задния ми крак. Кой знае колко още поразии щеше да направи, ако Йорк не се беше метнал мълниеносно върху главата и, за да я възпре.