Лейди Ан
Рано през пролетта лорд У. и част от семейството заминаха за Лондон. Взеха и Йорк със себе си. Аз, Рижка и още няколко коне останахме на разположение, а за конюшнята отговаряше главният коняр.
Лейди Хариет, която беше много болна, остана в имението, но никога не излизаше с каретата, а лейди Ан предпочиташе да язди, придружавана от брат си или братовчед си. Тя беше отлична ездачка, приветлива, весела, че и много красива. Избра мен за яздитен кон и ме нарече Черната вихрушка. Ездата в чистия студен въздух ми доставяше огромно удоволствие. Понякога излизахме с Рижка, понякога с Лизи. Лизи беше светла дореста кобила, почти чистокръвна и голяма любимка на мъжете поради бодрата й походка и жизнения нрав. Ала Рижка я познаваше по-добре от мен и ми каза, че била доста нервна.
По това време в имението гостуваше един господин на име Блантир. Той винаги яздеше Лизи и все я възхваляваше. Ето защо един ден лейди Ан нареди да сложат женското седло на Лизи, а мъжкото на мен. Доведоха ни пред вратата, а господинът като че ли силно се смути.
— Но как така! Нима твоята Черна вихрушка вече ти омръзна?
— О, не, изобщо не ми е омръзнал, но съм достатъчно благородна и ти позволявам да го пояздиш веднъж, а аз ще опитам твоята очарователна Лизи. Трябва да признаеш, че по ръст и външен вид тя е много по-подходяща за женска езда, отколкото моят любимец.
— Съветвам те да не се качваш на нея — каза Блантир. — Тя е наистина очарователно същество, но е твърде нервна за жена. Уверявам те, че не е напълно безопасна. Хайде, нека разменим седлата.
— Драги ми братовчеде — отвърна лейди Ан през смях, — бъди така добър и не смущавай добрата си грижовна глава с мисли за мен. Яздя кон от мъничка и много пъти съм препускала след хрътките — да, знам, че не одобряваш жените, които ходят на лов. Но това е факт и аз твърдо съм решила да изпробвам Лизи, по която така се прехласват всички мъже. Хайде бъди така добър и ми помогни да се кача.
Нямаше повече какво да се каже. Блантир внимателно я качи върху седлото, провери мундщука и верижката на юздата, после й подаде поводите и ме възседна. Тъкмо тръгнахме, когато един лакей донесе бележка от лейди Хариет — молеше ги да питат доктор Ашли по някакъв въпрос и да й донесат отговора.
Селото се намираше на около миля, а къщата на лекаря беше чак накрая. Весело препускахме напред и скоро стигнахме. До къщата водеше къса алея между високи, вечно зелени дървета. Блантир спря пред портата и тъкмо се канеше да я отвори, за да мине лейди Ан, когато тя каза:
— Ще те чакам тук. Можеш да закачиш юздата на вратата.
Той колебливо я изгледа:
— Няма да се бавя и пет минутки.
— О, не бързай, ние с Лизи няма да избягаме.
Блантир закачи поводите ми на един от железните стълбове на оградата и се скри между дърветата. Лизи кротко стоеше на няколко крачки встрани с гръб към мен. Младата ми господарка седеше удобно, с отпуснати поводи, и тихичко си тананикаше. Аз се вслушвах в стъпките на ездача си по алеята към къщата. После го чух да хлопа на вратата. Отвъд пътя имаше оградена ливада със зейнала вратичка. Изведнъж няколко товарни коне и млади жребчета се втурнаха безредно навън, а след тях едно момче плющеше с огромен камшик. Жребчетата бяха необуздани и палави едно от тях се втурна през пътя и се блъсна в задните крака на Лизи. Дали причината бе в глупавото жребче, в плющенето на камшика или и в двете, не знам, но тя рязко подскочи и се хвърли в главоломен галоп. Всичко стана така внезапно, че лейди Ан едва не се строполи. Все пак успя бързо да възстанови равновесие. Високо и пронизително изцвилих за помощ. И пак, и пак, като нетърпеливо удрях в земята с копито и мятах глава, за да откача юздата. Не мина много време и Блантир дотича до портата. Разтревожено се огледа и едва успя да зърне летящата надалеч фигура. Само миг и той рипна на седлото. Аз не се нуждаех нито от камшик, нито от шпори, защото бях не по-малко разтревожен от господаря си. Той го усети, отпусна поводите, наклони се леко напред и ние се втурнахме след тях.
Няколко мили пътят беше прав, после завиваше надясно, а сетне се разделяше на две. Далеч преди да стигнем до завоя, лейди Ан изчезна. Кой ли път беше хванала? Една жена стоеше край вратата на градинката си, заслонила очи и разтревожено гледаше нагоре по пътя. Почти без да дърпа юздата, Блантир изкрещя: „Накъде?“ „Надясно“ — извика жената, посочи с ръка и ние препуснахме по десния път. Зърнахме ги за миг, но на следващия завой отново ги изгубихме. Няколко пъти ги виждаше и губехме от поглед. Струваше ми се, че никога няма да ги настигнем. Един стар работник, който поправяше пътя, стоеше край купчина камъни, но беше изпуснал лопатата си и беше вдигнал ръце. Когато наближихме, понечи да ни заговори. Блантир леко подръпна поводите.