— Към мерата, към общинската мера, сър! — извика работникът.
Много добре познавах тази мера — почти цялата беше неравна, покрита с пирей, тъмнозелен прещип и тук-там по някоя стара, крива трънка. Имаше и ливади с хубава ниска трева, но с много мравуняци и къртичини. По-лошо място за стремителен галоп от мерата нямаше.
Щом излязохме на мерата, отново зърнахме зеления костюм за езда, който летеше отпред. Шапката на господарката беше паднала и дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Главата и тялото й бяха изтеглени назад, явно дърпаше с всички сили, но вече в изнемога. Неравният терен бе намалил скоростта на Лизи и ние можехме да я настигнем. Докато препускахме по пътя, Блантир ме остави да се движа сам. Сега обаче, с лека ръка и обиграно око, той ме поведе така майсторски, че скоростта ми почти се запази и ние започнахме да ги приближаваме.
Някъде към средата на пустата мера зееше наскоро изкопан ров. Пръстта от рова бе нахвърляна от другата му страна. Той с положителност щеше да ги спре! Но не! Почти без да намалява ход, Лизи скочи, спъна се в едрите буци и падна. Блантир извика:
— А сега, приятелю, покажи на какво си способен!
Той здраво хвана поводите, аз се съсредоточих и с един решителен скок прелетях над рова.
Клетата ми господарка лежеше неподвижна сред пирея, с лице към земята. Блантир коленичи и започна да й говори, но отговор не последва. Внимателно обърна лицето й нагоре — то бе смъртнобледо, а очите затворени. „Ани, мила Ани, моля те, кажи нещо!“ Не последва нито звук. Той разкопча костюма й, разхлаби яката, опипа ръцете и китките й, а после скочи на крака и като обезумял се заоглежда за помощ.
Не много далеч от мерата двама мъже вадеха чимове и като видяха побеснялата Лизи, която препускаше без ездач, оставиха работата си, за да я заловят. Но виковете на Блантир ги доведоха при нас. Единият изглеждаше много разтревожен и попита с какво може да помогне.
— Умееш ли да яздиш? — попита го Блантир.
— Не ме бива, но ще рискувам врата си за лейди Ан. Тя прояви невероятна добрина към жена ми през зимата.
— Тогава яхвай този кон, приятелю вратът ти ще бъде в пълна безопасност и тичай при лекаря. Помоли го да дойде незабавно. После мини през имението и им кажи какво се случи — веднага да изпратят файтона с камериерката на лейди Ан и помощ. Аз ще чакам тук.
— Добре, сър, ще направя каквото мога. Дано милата млада госпожица скоро отвори очи. После се обърна към другаря си и му извика: — Слушай, Джо, тичай да донесеш вода и кажи на жена ми да дойде колкото може по-скоро при лейди Ан.
Успя да се покатери на седлото, викна „Дий!“, побутна ме с крака отстрани и потегли, като направи малък кръг, за да избегне рова. Нямаше камшик, което очевидно го притесняваше, но скоростта, с която се движех, скоро премахна тази необходимост. Той реши, че ще е най-добре, ако само се крепи върху седлото и стяга поводите и отлично се справяше. Опитвах се да го клатя колкото може по-малко, но веднъж-дваж, докато все още бяхме на неравната мера, той се провикна: „Леко! Хей, по-леко!“ На пътя всичко тръгна нормално, а при лекаря и в имението ездачът ми изпълни заръката точно и добросъвестно. В имението го поканиха да пийне глътка.
— Не, не! — отказа той. — Ще се върна при тях, но ще мина напреки през нивите и ще стигна преди файтона.
Новината се разпространи и навред настъпи паника и суматоха. Прибраха ме в конюшнята, свалиха седлото и юздата и хвърлиха един чул на гърба ми. Рижка беше оседлана и бързо изпратена за лорд Джордж, а скоро чух и файтонът да трополи в двора.
Измина много време, преди Рижка да се върне и да останем сами. Тогава тя ми разказа всичко:
— Няма кой знае какво за разказване. Препускахме в галоп почти през целия път и пристигнахме почти едновременно с лекаря. На земята седеше една жена и държеше главата на лейди Ан в скута си. Лекарят сипа нещо в устата на господарката и единственото, което чух, беше „Жива е“. После някакъв човек ме отведе настрани. Занесоха госпожицата във файтона и се прибрахме заедно. Чух господарят да казва, че се надявал да няма счупени кости, но все още била в безсъзнание.
Когато лорд Джордж подкара Рижка на лов, Йорк поклати неодобрително глава. Според него през първия сезон конят трябвало да бъде обучен от опитен човек, а не от случаен ездач, като лорд Джордж.