И те си тръгнаха.
— Скоро ще те отведат — каза Рижка, — аз ще загубя единствения си приятел и най-вероятно никога няма да се видим отново. Какъв несправедлив свят!
Близо седмица след това Робърт дойде с един оглавник, нахлузи го на главата ми и ме отведе. Нямаше никакво сбогуване. Двамата с Рижка изцвилихме, докато ме отвеждаха, а после тя препусна покрай плета и ме викаше, докато тропотът на копитата ми заглъхна.
Собственикът на обора за гледане на коне ме купи, благодарение препоръката на Йорк. Трябваше да пътувам с влак, което беше ново за мен и отначало изискваше доста смелост. След като разбрах, че пухтенето, свистенето, свиркането и най-вече тресящият се конски вагон не ми причиняват никакво зло, аз се успокоих.
Когато стигнах целта на пътуването си, попаднах в сравнително удобна конюшня, където добре се грижеха за мен. Разбира се, вътре не беше така светло и просторно, както в предишните конюшни. Подът беше наклонен и тъй като главата ми бе завързана за яслата, непрекъснато стоях на този наклон, което беше много изтощително. Изглежда, хората все още не знаят, че конете са по-работоспособни, ако им е удобно и имат възможност да се обръщат. Въпреки всичко ме хранеха и разресваха добре и въобще смятам, че господарят се грижеше съвестно за нас. Той държеше много коне и различни файтони, които даваше под наем. Кочияши бяха или неговите хора, или пък господата и дамите, които ги наемаха, ги управляваха сами.
Глава двадесет и осма
Наемният кон и неговите кочияши
Досега винаги ме бяха управлявали хора, които поне знаеха как се прави това, но на новото място трябваше да свикна с всички видове невежество, на които ние, конете, сме подложени. Просто бях „наемен кон“ и ме даваха на всеки, който платеше за мен. И тъй като имах спокоен и уравновесен нрав, мисля, че много по-често ме даваха на онези, които не умееха да управляват коне, защото на мен можеше да се разчита. Ще ми отнеме много време, ако ви разкажа за различните начини, по които се отнасяха с мен, но все пак ще спомена някои от тях.
На първо място са привържениците на „опънатата юзда“ — хора, които очевидно смятат, че всичко зависи от дърпането на поводите. Те нито за миг не позволяват устата ти да си почине, нито пък ти дават най-малка свобода на движение. Вечно говорят, че „конят трябва да се държи здраво“ и „добре изправен“, като че ли не сме създадени да стоим изправени и сами.
Някои нещастни, съсипани създания, чиито усти са загрубели и станали безчувствени точно от такова каране, може би намират опора в опънатата юзда. Но за кон, който все още разчита на собствените си крака, има чувствителна уста и лесно се управлява, то е не само мъчително, но и глупаво.
Следват привържениците на „отпусната юзда“, които оставят поводите да лежат върху гърба ти и небрежно подпират ръка на коляно. Естествено, ако стане нещо неочаквано, такива колари нямат никакъв контрол върху коня. Ако той се подплаши, стресне или препъне, те с нищо не могат да помогнат нито на него, нито на себе си и белята е готова. Разбира се, аз нямах нищо против подобно каране, тъй като не се стрясках и препъвах и зависех от кочияша дотолкова, доколкото трябваше да ме насочва и подканва. И все пак, добре е да чувствуваш юздата, когато се спускаш по нанадолнище и да знаеш, че кочияшът ти не е заспал. Освен това небрежното каране учи коня на мързел и лоши навици и попадне ли в други ръце, налага му се да се отърве от тях с малко или повече болезнен пердах. Господарят Гордън винаги изискваше от нас най-доброто, на което сме способни. Той казваше, че да разглезиш кон и да го научиш на лоши навици е точно толкова жестоко, колкото да разглезиш и дете, защото и двамата ще страдат по-късно. А много често безсъвестните кочияши са изобщо небрежни и са способни да обръщат внимание на всичко друго, но не и на коня. Веднъж излязох с един такъв кочияш. Във файтона зад него седяха жена и две деца. Отначало той размаха поводите и ми нанесе два-три удара с камшика, макар че едва бях потеглил. Поправяха пътя и дори там, където настилката не бе подменена, имаше много извадени камъни. Кочияшът се смееше и се шегуваше с жената и децата, разговаряше наляво и надясно с всеки срещнат, но нито веднъж не се сети да погледне към мен или да ме преведе през по-равните места. И както можеше да се очаква, в една от предните ми подкови попадна камък.
Мистър Гордън, Джон и изобщо всеки по-опитен кочияш веднага щеше да забележи, още преди да съм направил и три крачки, че нещо не е наред. Дори на тъмно опитната ръка щеше да усети по поводите, че ходът ми е нарушен, коларят щеше да слезе и да извади камъка. Този човек обаче продължи да се смее и да разговаря, а с всяка следваща крачка камъкът все по-здраво се заклещваше между подковата и триъгълния издатък в долната част на копитото ми.