Много добре си спомням една пролетна вечер, когато двамата с Рори бяхме наети за целия ден. Рори беше конят, който най-често идваше с мен, когато искаха чифт. Той беше добър и честен другар. Бяхме с кочияш от нашата конюшня, който винаги се отнасяше кротко и грижовно с нас. Денят ни мина много приятно. По здрач се прибирахме към къщи с бодра и стегната крачка. Отпред имаше остър ляв завой, но тъй като се движехме близо до живия плет и имаше достатъчно място за разминаване, нашият кочияш не ни спря. Когато наближихме завоя, чух, че по нанадолнището насреща ни се носи кон с двуколка. Плетът беше висок и не можех да видя нищо, но в следващия миг вече връхлитахме един върху други. За късмет бях от страната на плета. Рори беше отдясно на ока и нямаше дори теглич, за да го предпази. Мъжът, който караше, беше решил да сече завоя и когато ни видя, вече нямаше време да се дръпне в своята половина на пътя. Целият удар се стовари върху Рори. Тегличът на двуколката се заби право в гърдите му и той политна назад с вик, който никога няма да забравя. Другият кон падна назад и единият теглич се счупи. Оказа се, че и той е от нашата конюшня. Беше впрегнат във високата двуколка, която младежите толкова обичаха. Караше я един от онези невежи, дето дори не знаят от коя страна на пътя трябва да се движат, а и да знаят, пет пари не дават. В резултат клетият Рори беше с пронизани гърди и кръвта му изтичаше. После казаха, че ако ударът е бил малко по-настрани, той щял да умре на място. И по-добре да беше станало така, защото му трябваше много време преди да зарасне раната, а после го продадоха на въглищарите. Какво означава да се качваш и слизаш по стръмнини, знаят само конете. Подобни гледки — на кон, който се спуска по нанадолнище с тежко натоварена двуколка без спирачка — ме натъжават дори и сега.
След като Рори пострада, често ме впрягаха в каретата с една кобила на име Пеги, която живееше до мен в конюшнята. Тя бе силно, добре сложено животно, със светлосиво кафяв косъм, красиво изпъстрена с петна и тъмнокафяви грива и опашка. Не беше от чистокръвна порода, но бе много красива и изключително уравновесена и усърдна. И все пак в очите и се четеше притеснение, по което разбрах, че нещо я измъчва. Първият път, когато ни впрегнаха заедно, ходът й ми се стори много странен — нещо средно между тръс и лек галоп: правеше три-четири крачки, а после леко подскачаше напред.
Това беше много неприятно за всеки кон, който теглеше заедно с нея и доста ме изнерви. Когато се прибрахме, аз я попитах защо се движи по този странен начин.
— Ах — притеснено въздъхва Пеги, — знам, че ходът ми е много лош, но какво мога да сторя? Вината не е моя. Просто краката ми са много къси. На височина съм почти колкото теб, но твоите крака са шест-седем сантиметра по-дълги над коляното от моите и естествено крачките ти са по-дълги, а ходът по-бърз. Така съм се родила — ако зависеше от мен, непременно щях да бъда с по-дълги крака — завърши Пеги унило.
— И все пак, ти си толкова силна, кротка и усърдна!
— Работата е там, че мъжете обичат скоростта и ако не си в крак с другите коне, през цялото време ядеш бой, бой и пак бой. В резултат от непрекъснатите ми опити да съм в крак се получи тази грозна скоклива походка. Но невинаги е било така. Когато живеех с първия си господар, аз се движех в хубав равномерен тръс, но той никога не бързаше толкова много. Беше млад провинциален свещеник и много добър господар. Посещаваше две църкви, доста отдалечени една от друга и имаше много работа, но никога не ме е бил и нагрубявал, защото не се движа достатъчно бързо. Много ме обичаше. Как ми се иска да съм при него, но той трябваше да отиде в големия град, а мен ме продадоха на един фермер. Някои фермери са чудесни господари, но според мен този човек беше просто жалка отрепка. Изобщо не се интересуваше дали конете му са добри, нито пък как ги кара. Единственото, което имаше някакво значение, беше скоростта ни. Правех всичко, каквото можех, но това не му беше достатъчно и той постоянно ме биеше. Затова започнах да подскачам напред — за да съм в крак с другите. В пазарни дни оставаше до късно в кръчмата, а после се прибираше в галоп.
Една тъмна нощ препускахме към къщи, както обикновено. Изведнъж нещо голямо запречи колелата и преобърна двуколката. Той изхвърча навън и си счупи ръката, а и няколко ребра, ако не се лъжа. Във всеки случай това беше краят на общото ни съжителство, за което никак не съжалявах. Само че за мен навсякъде ще бъде така, ако хората непременно държат на високата скорост. Ех, защо краката ми не са по-дълги!