Първата седмица работата с кабриолета ми се видя много трудна. Не бях свикнал с Лондон и шумът, бързането, тълпите от коне, каруци и карети, сред които трябваше да си пробивам път, ме изтощаваха. Скоро обаче установих, че мога да имам пълно доверие в господаря си, след което се успокоих и свикнах.
Джери беше най-добрият кочияш, когото някога съм познавал. Но което беше по-важно, той мислеше за коня си точно толкова, колкото и за себе си. Бързо разбра, че имам желание да работя и да дам всичко, на което съм способен, затова никога не ме удряше с камшик. Случваше се само леко да прекара края му по гърба ми, когато искаше да продължа. Дори тогава отгатвах какво трябва да правя само по начина, по който хващаше поводите. В крайна сметка камшикът му много по-често стърчеше отстрани на капрата, отколкото в ръката.
Не мина много време и разбирателството между мен и господаря ми достигна до съвършенство. И в конюшнята правеха всичко, за да ми бъде удобно. Боксовете бяха от по-старият вид, с наклонен под, но на задната им страна имаше по две подвижни дъски, така че нощем и когато почивахме, Джери сваляше оглавниците ни и повдигаше дъските, за да можем да се обръщаме и да заставаме на която страна ни е удобно.
Джери ни държеше много чисти и се стараеше да ни набави най-разнообразна храна. И винаги в изобилие. Не само това — водата, която пиехме, бе винаги много прясна и чиста, и стоеше край нас ден и нощ, освен, разбира се, когато бяхме изпотени. Някои хора твърдят, че конете не бивало да пият колкото си искат вода, но аз съм убеден, че ако ни е позволено да пием винаги, когато пожелаем, ние не прекаляваме и се чувствуваме далеч по-добре, отколкото ако погълнем половин кофа наведнъж, след като сме прежаднели и капнали. Някои кочияши отиват да си пият бирата в къщи и ние трябва да ядем с часове само сухо сено и овес, без капчица вода. После естествено пием много наведнъж, от което страда дишането ни, а понякога се увреждат и стомасите. Най-хубавото нещо бяха неделните почивки. Цялата седмица работехме толкова напрегнато, че ако не беше този ден, струва ми се, нямаше да издържим. Можехме и да се видим, и да поприказваме. В един такъв ден научих историята на моя събрат.
Глава тридесет и четвърта
Старият боен кон
Капитан бил обязден и обучен за боен кон. Първият му собственик бил кавалерийски офицер, който тръгнал да участвува в Кримската война. Капитан каза, че обучението с други коне било много приятно. Препускали заедно, обръщали се вкупом наляво или надясно, спирали по команда или се втурвали с пълна скорост при звука на тръбата и офицерския сигнал. Като млад Капитан бил със стоманеносив цвят и на петна. Смятали го за много красив. Господарят му, млад и неустрашим благородник, бил много привързан към него и от самото начало го обсипвал с грижи и добрина. И така, Капитан възприемал живота на бойния кон за много приятен, но когато дошло време да го прехвърлят в чужбина с един огромен кораб, той променил мнението си.
— Беше ужасно — продължи той. — Ние, естествено, не можехме сами да се качим на кораба, затова ни завързаха със здрави ремъци, повдигнаха ни и въпреки че се съпротивлявахме, залюляха ни във въздуха над водата и ни стовариха на палубата на огромния параход. Там ни прибраха в малки тесни отделения, откъдето дълго време не можехме да виждаме небето или да се разтъпчем. Понякога, когато имаше вълнение, параходът силно се клатеше, а ние се блъскахме насам-натам и се чувствувахме ужасно. Най-после обаче всичко свърши. Повдигнаха ни и ни залюляха отново във въздуха, докато ни стоварят на сушата. Бяхме безкрайно щастливи, пръхтяхме и цвилехме от възторг, че отново усещаме твърда земя под краката си.
Скоро разбрахме, че страната, в която сме дошли, се различава от нашата и че освен битките, трябва да понасяме и много други несгоди. И все пак повечето от мъжете бяха така силно привързани към конете си, че правеха всичко възможно да облекчат живота им, въпреки снеговете, влагата и безбройните неудобства.
— Ами самите битки? — попитах аз. — Не бяха ли те най-лошото?
— Как да ти кажа… — Ние обичахме да чуваме зовящия тръбен зов, с нетърпение се впускахме в бой. Е, понякога се налагаше с часове да чакаме неподвижно, докато чуем командата. Затова пък след туй се втурвахме напред с такава радост и настървение, сякаш не съществуваха снаряди, щикове и куршуми. Струва ми се, че докато чувствувахме ездачите си здраво върху седлото с ръка върху юздата, нито един не се боеше — дори когато ужасните шрапнели се завъртаха във въздуха и се пръскаха на хиляди парчета.